Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Границата трябва да е вече наблизо — каза кралят развълнуван.

По едно време забелязаха каручка, впрегната с един кон, а в каручката човек. Кралските хора го спряха веднага.

— Човече — попита Тизенхауз, — ние в Полша ли сме вече?

— Ето там, зад оная скала и зад рекичката се намира императорската граница, а вие вече стоите на кралска земя.

— А откъде се отива за Живец?

— Направо по пътя и ще стигнете.

И планинецът подкара кончето си, а Тизенхауз полетя към свитата, която се намираше по-настрани.

— Милостиви господарю — възкликна той възбуден, — ти вече се намираш inter regna, защото твоето кралство започва ето от оная рекичка!

Кралят не отговори нищо, кимна само да му задържат коня, а сам слезе и падна на колене, като повдигна очи и ръце нагоре.

Всички видяха това, слязоха и последваха примера му; а кралят изгнаник се просна след малко цял на снега и започна да целува тая земя, толкова обичана и толкова неблагодарна, която в момент на нещастие бе отказала убежище за неговата кралска глава.

Настана тишина, нарушавана само от въздишки.

Вечерта беше мразовита, ясна, планините и върхарите на близките ели горяха в пурпур, а по-далечните вече бяха започнали да се обличат в тъмен виолет, но пътят, върху който лежеше кралят, блестеше ту като червена, ту като златна лента; и тия блясъци падаха върху него, върху епископите и сановниците.

Изведнъж от върховете задуха вятър и се втурна надолу към долината, понесъл върху крилете си снежни искри. И близките ели започнаха да свеждат покритите си със заледен сняг върхари, да се кланят на владетеля и да шумят високо и радостно, сякаш пееха старинната песен: „Добре дошъл, добре ни дошъл, мили господине!“…

Мракът вече изпълваше въздуха, когато кралската свита продължи пътя си. Зад теснината се простря по-широка долина, другият край на която се губеше в далечината. Блясъците наоколо гаснеха, само на едно място небето още светеше червено.

Кралят започна да чете „Ave Maria“, а след него другите заповтаряха съсредоточено набожните думи.

Отдавна невижданата родна земя, планините, покривани от нощта, гаснещото сияние, молитвите — всичко това настрои тържествено сърцата и умовете, та след свършването на молитвите кралят, сановниците и рицарите пътуваха всред мълчание.

После настъпи нощ, само на изток небето светеше все по-червено.

— Ще отидем към ония сияния — каза най-после кралят, — чудно е, че още светят.

В тоя момент Кмичиц долетя на коня си.

— Милостиви господарю! Това е пожар! — викна той. Всички се спряха.

— Как така! — попита кралят. — На мене ми се струва, че това е сияние!…

— Пожар, пожар! Аз не се лъжа! — викаше пан Кмичиц.

И наистина от всички, които придружаваха краля, той най-добре разбираше тия неща.

Впрочем по-дълго не можеха да се съмняват, защото над това предполагаемо сияние се издигна нещо като червени облаци, които се виеха на кълба и ставаха ту по-светли, ту по-тъмни.

— Навярно Живец гори! — извика кралят. — Може би неприятелят върлува там!

Той не беше още свършил, когато до ушите на загледалите се долетя човешка врява, пръхтене на коне и двайсетина тъмни фигури се замяркаха пред свитата.

— Стой! Стой! — започна да вика Тизенхауз. Фигурите се спряха, сякаш не знаеха какво трябва да правят по-нататък.

— Хора! Кои сте вие! — попитаха от свитата.

— Свои! — обадиха се няколко гласа. — Свои! Бягаме от Живец, за да спасим живота си; шведите горят Живец и избиват хората!

— Стойте, за Бога!… Какво приказвате?… Откъде са се взели те там?

— Те, господарче, дебнеха за нашия крал. Много са, много! Дано света Богородица го пази!

Тизенхауз загуби за кратко ума и дума.

— Ето какво значи да пътуваме в малка група! — викна той на Кмичиц. — Трябва да бъдеш убит за такъв съвет!

Но Ян Казимеж започна да разпитва сам бегълците.

— А къде е кралят? — попита той.

— Кралят отиде в планините с голяма войска и преди два дни мина през Живец, но те го настигнаха и са се били някъде близо до Суха… Не знаем дали са го хванали или не, но днес надвечер се върнаха в Живец и горят, избиват…

— Вървете с Бога напред, хора! — каза Ян Казимеж. Бегълците прелетяха бързо.

— Ето какво би се случило с нас, ако бяхме пътували с драгуните! — извика Кмичиц.

— Милостиви господарю! — обади се епископ Гембицки. — Неприятелят е пред нас… Какво трябва да правим?

Всички заобиколиха краля, сякаш искаха със себе си да го предпазят от внезапната опасност, но той гледаше към пожарното сияние, което се отразяваше в зениците му, и мълчеше, и никой друг не бързаше да изкаже пръв мнението си, толкова тежко беше да се даде някакъв добър съвет.