Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Мария Людвика също така се молеше заедно с девойките.

Най-сетне нощта подкрепи силите на отрудените и когато още в тъмно камбаната на глоговската черква призова за утринна, удари и часът на сбогуването.

Преминаха през Рачибож, където само нахраниха конете. Никой не позна краля, никой не прояви интерес към групата, вниманието на всички беше заето от неотдавнашното преминаване на драгуните, между които, според всеобщото мнение, се намирал полският монарх.

Тая група обаче възлизаше на около петдесет конници, защото кралят беше придружен от няколко сановници, петима епископи, а между другите и нунцият се бе решил да дели с тях мъчнотиите на опасната експедиция. В границите на империята обаче пътят не представляваше никаква опасност. В Одерберг, недалече от вливането на Олша в Одра, навлязоха в територията на Моравия.

Денят беше мрачен и валеше толкова обилен сняг, че пътят не можеше да се види на двайсетина крачки напред. Но кралят беше весел и обзет от хубави мисли, тъй като се случи нещо, което всички сметнаха за най-благоприятно знамение и тогавашните историци не изпуснаха да го запишат дори в летописите. При самото тръгване на краля от Глогова пред коня му се появи една съвсем бяла птичка, която започна да се вие в кръг, да се издига понякога нагоре, понякога да се спуска над самата глава на монарха, като чуруликаше и цвърчеше радостно. Спомниха си, че подобна птичка, само че черна, се беше въртяла над краля, когато напускаше Варшава, за да избяга от шведите.

А тая бяла птичка по големина и форма съвсем приличаше на ластовичка и това събуди още по-голямо удивление, понеже беше дълбока зима и ластовичките още не мислеха за завръщане. Всички обаче се зарадваха, а кралят през първите дни не говореше за нищо друго и виждаше бъдещето си най-розово. Също така още в началото на пътя се разбра колко добър беше съветът на Кмичиц да се пътува отделно от драгуните. Навсякъде из Моравия разказваха за неотдавнашното преминаване на полския крал. Някои твърдяха, че го видели със собствените си очи, целият в броня, с меч в ръка и корона на главата. Също така се носеха разни слухове за войската, която водел със себе си, и изобщо преувеличаваха до приказни размери броя на драгуните. Имаше и такива, които бяха видели около десет хиляди, та не могли да дочакат края на редиците, на конете, хората, хоронгвите.

— Сигурно — разправяха — шведите ще им препречат пътя, но не се знае дали ще преодолеят такава сила.

— Е какво? — питаше кралят Тизенхауз. — Нямаше ли право Бабинич?

— Още не сме стигнали в Любовля, милостиви господарю — отговори младият магнат.

А Бабинич беше доволен от себе си и от пътуването. Заедно с тримата Кемличи той обикновено яздеше напред пред кралската свита и разузнаваше пътя; понякога пътуваше заедно с всички и забавляваше краля с разкази за отделни случки от обсадата на Ченстохова, което никога не омръзваше на Ян Казимеж. И почти с всеки изтекъл час тоя весел, смел, подобен на млад орел юнак се харесваше все повече на краля. Времето си монархът прекарваше ту в молитва, ту в набожен размисъл за вечния живот, ту в разговори за бъдещата война и за очакваната помощ от императора, ту най-сетне в наблюдаване на рицарските забави, с които придружаващите го войници се мъчеха да съкратят времето на пътуването. Защото Ян Казимеж по природа лесно преминаваше от сериозно настроение почти в лекомислие и от тежка работа към развлечения и на тях се отдаваше с цялата си душа, когато му дойдеше времето, сякаш никога не го е притискала никаква грижа, никаква неприятност.

Тогава войниците се проявяваха кой с каквото можеше, младите Козма и Дамян Кемлич забавляваха краля с грамадните и несръчни фигури, те трошеха подкови като тръстики, а той беше заповядал да им дават по талер за всяка строшена подкова, при все че кесиите бяха доста празни, защото всички пари, дори скъпоценностите и личното имущество на кралицата бяха отишли за войската.

Пан Анджей се проявяваше с хвърляне на тежка бойна секира, която мяташе така силно нагоре, че почти не се виждаше, а той се затичваше с коня и я хващаше във въздуха за дръжката. При тая гледка кралят чак ръкопляскаше.

— Виждал съм как правеше това пан Слушка, брат на пани Раджейовска — казваше кралят, — но той не я хвърляше дори на половината от тая височина.

— У нас, в Литва, това е обикновено нещо — отговори пан Анджей, — а когато човек се упражнява още от детинство, постига и сръчност.