Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Така говореше примасът, а бедите и опитът от последно време дотолкова бяха преродили слушателите, та никой не протестираше, понеже всички виждаха ясно, че или кралската власт трябва да бъде засилена, или Жечпосполита ще загине неизбежно. И започнаха да се правят различни предложения как ще може най-добре да се осъществят съветите на примаса, а кралицата и кралят ги слушаха жадно и с радост, особено кралицата, която отдавна работеше усилено за въвеждането на ред в Жечпосполита.

Ето защо кралят се връщаше весел и доволен в Глогова, там събра в стаята си няколко доверени офицери, между тях и Кмичиц, и им каза:

— Аз вече бързам и ме пари престоят на тая земя; бих искал да тръгна още утре, затова ви повиках, ваши милости, да обмислите като военни и опитни хора как можем да побързаме. Няма защо да губим време, щом нашето присъствие може значително да ускори всеобщата война.

— Разбира се — каза пан Луговски, — щом е такава волята на ваше кралско величество, защо да протакаваме? Колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Докато работата не се разчуе и неприятелят не удвои бдителността си — добави полковник Волф.

— Неприятелят вече е нащрек и доколкото е могъл, е заел пътищата — каза Кмичиц.

— Как така? — попита кралят.

— Милостиви господарю, възнамеряваното завръщане на ваше кралско величество не е новост за шведите! Едва ли не всеки ден по цяла Жечпосполита се пръска слух, че ваше кралско величество е вече на път или е вече inter regna. Затова е необходимо да се прояви най-голяма предпазливост и да се промъкнете тайно през теснините, защото по пътищата дебнат разезди на Дъглас.

— Най-добрата предпазливост са триста верни саби — каза пан Тизенхауз, като гледаше Кмичиц, — а щом милостивият господар поверява на мене командването им, аз ще го преведа здрав и читав дори по телата на Дъгласовите разезди.

— Ще го преведеш, ваша милост, ако срещнеш триста, да кажем, шестстотин или хиляда души, но какво ще стане, ако попаднеш на по-голяма сила, която дебне в засада?

— Казах триста — отвърна Тизенхауз, — защото се говори за триста. Ако обаче това е малко, тогава можем да се погрижим за петстотин, а и повече.

— Да пази Бог! Колкото групата е по-голяма, толкова повече ще се говори за нея! — каза Кмичиц.

— О! Аз мисля, че коронният маршал ще излезе да ни посрещне със своите хоронгви — намеси се кралят.

— Маршалът няма да излезе — отговори Кмичиц, — понеже не ще знае нито деня, нито часа, па дори и да знаеше, по пътя могат да се случат някои забавяния както обикновено, мъчно може да се предвиди всичко.

— Войник, истински войник говори това! — каза кралят. — Вижда се, че войната не е чужда на ваша милост.

Кмичиц се усмихна, защото си спомни за нападенията си срещу Ховански. Кой по-добре от него разбираше тия неща! Кому би трябвало да се повери превеждането на краля?

Но изглежда, че пан Тизенхауз беше на по-друго мнение от краля, защото смръщи вежди и каза кисело на Кмичиц:

— Тогава чакаме опитния съвет на ваша милост…

Кмичиц долови неприязън във въпроса, затова впи зеници в Тизенхауз и отговори:

— По мое мнение, колкото групата е по-малка, толкова по-лесно ще се промъкнем.

— Тогава как трябва да бъде?

— Милостиви господарю! — каза Кмичиц. — Ваше кралско величество ще постъпи, както желае, но моят разум ме учи така: нека пан Тизенхауз тръгне напред с драгуните и нарочно да разгласява, че води краля, за да привлече неприятеля към себе си. Негова работа е какво ще прави, за да се измъкне здрав и читав от клопката. А ние с малка група заедно с ваше кралско величество ще тръгнем един-два дена след него и когато вниманието на неприятеля се насочи на друга страна, ще можем лесно да се промъкнем чак в Любовля.

Кралят започна да ръкопляска от въодушевление.

— Бог ни е изпратил това войниче! — викна той. — Соломон не би посъветвал по-добре! Изцяло гласувам за това мнение и ще стане така! Ще ловят краля между драгуните, а кралят ще мине под носа им. За Бога, не може да има нищо по-добро!

— Ваше величество! Това е шега!… — извика Тизенхауз.

— Войнишка шега! — отговори кралят. — Най-сетне да става каквото ще, няма да се откажа от това!

Очите на Кмичиц светнаха от радост, че се наложи неговото мнение, но Тизенхауз скочи от мястото си.

— Милостиви господарю! — каза той. — Отказвам се от командването на драгуните. Нека ги предвожда някой друг!

— Защо? — попита кралят.

— Защото, милостиви господарю, ако тръгнеш без защита, изложен на играта на съдбата, на всички гибелни опасности, каквито могат да се случат, аз желая да бъда при твоята особа, да излагам гърдите си за тебе и при нужда да загина.