Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

След тия му думи примасът се обади с наблягане:

— Не искам да възразявам срещу волята на ваши милостиви величества, нито да ви отклонявам от решението, в което има риск, но може да бъде и спасение. Все пак смятам за разумно да се съберем още веднъж в Ополе, където се намират повечето от сенаторите, и там да изслушаме мнението на събраните, които биха могли още по-добре и нашироко да изяснят и обсъдят тая работа.

— Тогава към Ополе! — викна кралят. — А след това на път… и каквото Бог даде!

— Бог ще даде щастливо завръщане и победа! — каза кралицата.

— Амин! — каза примасът.

Пан Анджей се мяташе като ранена дива котка в своята странноприемница. Пъкленото отмъщение на Богуслав Радживил го бе довело почти до лудост. Не стига, че тоя княз се беше изтръгнал от ръцете му, че беше избил хората му, него самия едва не лиши от живот, но на всичко отгоре го бе покрил с такъв позор, под какъвто не беше стенал не само никой от неговия род, но и никой поляк откак свят светува.

Затова имаше моменти, когато Кмичиц искаше да се откаже от всичко: от славата, която се откриваше пред него, от службата при краля и да полети, за да си отмъсти на тоя магнат, когото би искал да изяде с парцалите.

Но, от друга страна, въпреки цялата си ярост и буря в главата той разбираше, че докато князът е жив, не ще избегне отмъщението, а най-добрият начин, единственият път, за да го опровергае и да докаже цялата отвратителност на обвинението, е именно службата при краля, понеже чрез нея би могъл да покаже пред целия свят, че не само не е възнамерявал да вдигне ръка срещу свещената особа, но че всред цялата шляхта в Кралството и Литва кралят не би могъл да намери по-верен слуга от Кмичиц.

Въпреки това той скърцаше със зъби, кипеше като врелец, късаше си дрехите и дълго, дълго не можеше да се успокои. Наслаждаваше се от мисълта за отмъщение. Отново виждаше княза в ръцете си; заклеваше се в паметта на баща си, че трябва да го пипне, макар за това да го чакат изтезания и смърт. И макар че княз Богуслав беше могъщ господар, когото мъчно можеше да засегне не само отмъщението на простия шляхтич, но и на краля, все пак, ако той познаваше по-добре тази невъздържана душа, не би спал спокойно и много пъти би затреперал пред неговите закани.

А пък пан Анджей още не знаеше, че князът не само го беше покрил с позор и не само го бе лишил от слава.

От друга страна, кралят, който веднага безкрайно обикна младия юнак, още същия ден го повика чрез пан Луговски, а на следния ден му поръча да го придружи до Ополе, където на общо събрание на сенаторите щеше да се обсъжда въпросът за завръщането на краля в отечеството. Имаше какво да се обсъжда: коронният маршал беше изпратил второ писмо, с което съобщаваше, че всичко в страната е готово за всеобща война, и настояваше за бързо завръщане. Освен това се беше пръснала вест за някакъв съюз на шляхтата и войската за защита на краля и отечеството, за който наистина отдавна се мислеше в страната, но както се разбра после, бе създаден малко по-късно под името титовецка конфедерация.

Засега обаче всички умове бяха необикновено заети от тия вести и веднага след тържествената литургия отидоха на тайно съвещание, на което бе допуснат и Кмичиц по нареждане на краля и като човек, който носеше новини от Ченстохова.

И така, започнаха да обсъждат дали завръщането трябва да стане веднага или е по-добре да се отложи до момента, когато войската напусне шведа не само на думи, но и на дело.

Ян Казимеж сложи край на тия обсъждания, като каза:

— Ваши достойнства, нека не се съвещаваме дали да се завърнем в отечеството или е по-добре това да отложим още, защото по това аз вече се съвещавах с Бога и пресветата Дева… Затова заявявам на ваши достойнства, че каквото и да ни се случи, ние неотложно тръгваме тия дни… А вие, ваши достойнства, напрегнете умовете си и не скъпете съвети как да осъществим най-безопасно и най-добре това ни завръщане.

Мненията бяха най-различни. Едни казваха, че не бива да се вярва много на коронния маршал, който вече бе проявил веднъж колебание и неподчинение, като отнесе короната в Любовля, вместо да изпълни кралската заповед, и я предаде на съхранение у германския император. „Тоя пан (казваха) е много тщеславен и амбициозен, а когато кралската особа се намери в неговия замък, кой знае какво ще предприеме, какво ще поиска за своите услуги и дали не ще пожелае да грабне цялата власт в ръцете си, за да бъде над всички и да е протектор не само над цялата страна, но и над величеството.“