Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Благодарим за искреното желание — отговори Ян Казимеж, — но ти се успокой, понеже тъкмо по този начин, както съветва Бабинич, най-малко ще бъдем изложени на опасност.

— Каквото съветва пан… Бабинич, или както му е там името, нека го взема на своя отговорност! Може би има някакъв интерес ваше кралско величество да се загуби из планините без защита… Аз вземам за свидетели Бога и насъбраните тук офицери, че съм отклонявал ваше величество от сърце!

Едва свършил да говори, и Кмичиц скочи, застана лице срещу лице пред Тизенхауз и попита:

— Какво разбираш под тия думи, ваша милост?

Но Тизенхауз го измери гордо с очи от глава до пети.

— Не протягай към мене глава, шляхтиче, защото няма да ме достигнеш!

А на това Кмичиц отговори вече със светкавици в очите:

— Не се знае за кого това би било много високо, ако…

— Ако какво? — попита Тизенхауз, като го гледаше пронизително.

— Протягал съм и към по-високи от ваша милост!

Тизенхауз се засмя.

— А къде си ги търсил, ваша милост!

— Млъкнете! — каза внезапно кралят и смръщи вежди. — Не ми започвайте тук разправии!…

На всички, които го заобикаляха, Ян Казимеж правеше толкова силно впечатление на сериозен човек, та двамата младежи замлъкнаха и се смутиха, щом си дадоха сметка, че в присъствието на краля от устата им бяха излезли такива необмислени думи.

А кралят каза:

— Никой няма право да се държи високомерно към тоя рицар, който е пръснал грамадното оръдие на шведите и се е измъкнал от ръцете им, дори баща му да е живял на село; впрочем виждам, че не е така, защото човек лесно може да познае птицата по перата, а кръвта по действията. Престанете да се обиждате. (Тук кралят се обърна към Тизенхауз.) Ти искаш да останеш при нашата особа. Това не мога да ти откажа. Драгуните ще предвожда Волф или Денхоф. Но и Бабинич ще остане и ще последваме съвета му, защото ни хареса.

— Аз си умивам ръцете! — каза Тизенхауз.

— Само запазете тайна. Нека драгуните да тръгнат днес за Рачибож… И в същото време да се разгласи най-широко, че и ние се намираме между тях… А после бъдете готови, защото не знаете нито деня, нито часа… Тизенхауз! Иди и издай заповед на капитана на драгуните.

Тизенхауз излезе, като чупеше ръце от гняв и скръб, а след него се разотидоха и другите офицери.

Същия ден по цяла Глогова гръмна вестта, че негово величество крал Ян Казимеж е тръгнал вече за Жечпосполита. Дори мнозина от знатните сенатори мислеха, че това наистина е станало. Нарочно разпратени куриери отнесоха новината в Ополе и към граничните пътища.

Тизенхауз, макар да заяви, че си умива ръцете, не се призна за победен, а понеже като доверен кралски придворен имаше постоянен достъп при особата на монарха, още същия ден, веднага пред заминаването на драгуните, се изправи пред лицето на Ян Казимеж или по-скоро пред краля и кралицата, защото там беше и Мария Людвика.

— Дойдох за заповеди — каза той, — кога тръгваме?

— Вдругиден преди разсъмване — каза кралят.

— Много хора ли ще бъдем?

— Ще дойдеш ти, Бабинич, Луговски с войници. Сандомежкият кастелан също така тръгва с мене; помолих го да вземе колкото може по-малко хора, но без петнайсетина души няма да мине; това са сигурни и опитни конници. Освен това негово преосвещенство нунцият също така иска да ме придружава, а присъствието му ще придаде авторитет на делото и ще раздвижи всички верни на истинската църква. Поради това той не се колебае да изложи на риск свещената си особа. Ти гледай да не бъдат повече от четирийсет конници, защото така съветваше Бабинич.

— Милостиви господарю! — каза Тизенхауз.

— Какво искаш още?

— На колене моля за още една милост. Станалото — станало… Драгуните заминаха… Ще тръгнем без защита… и първият разезд от няколко десетки конници може да ни плени. Нека ваше кралско величество погледне благосклонно на молбата на своя слуга, чиято вярност Бог вижда, и нека не вярва във всичко на тоя шляхтич. Той е ловък човек, щом успя за толкова късо време да спечели сърцето и благоволението на ваше кралско величество, но…

— Нима вече му завиждаш? — прекъсна го кралят.

— Не му завиждам, милостиви господарю, дори не желая решително да го подозирам в измяна, но съм готов да се закълна, че той не се казва Бабинич. Защо тогава крие истинското си име? Защо някак си няма желание да говори какво е правил преди обсадата на Ченстохова? Защо най-сетне толкова настояваше драгуните да тръгнат напред, а ваше кралско величество да пътува без ескорт?