Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— И ние имахме сведения от войската — каза кралят, — тук идваха и тайни пратеници, които ни декларираха всеобщото желание да се върнат към старата си клетва за вярност…

— И то отговаря на разказаното ни от тоя рицар — каза канцлерът. — Но щом и между полковете обикалят делегации, това е важно; то означава, че плодът е вече узрял, че усилията ни не са били напразни и работата е готова, следователно времето е вече дошло…

— А Конецполски — каза кралят, — а толкова други, които са на страната на нашественика, гледат го в очите и му се кълнат в своята вярност?

При тия думи всички замлъкнаха, а кралят внезапно помръкна — и както при скриване на слънцето зад облак веднага мрак покрива целия свят, така потъмня и неговото лице.

А след малко заговори така:

— Бог вижда в нашите сърца, че сме готови да тръгнем още днес и че ни задържа не шведската мощ, а нещастното непостоянство на нашия народ, който като Протей 13 13 Според гръцката митология морско божество, което многократно променя външността си. — Бел.прев. непрекъснато променя външността си. Нима можем да повярваме, че това възвръщане е искрено, че желанието не е измислено, че готовността не е коварна? Нима можем да повярваме на тоя народ, който ни напусна толкова неотдавна и с толкова леко сърце се присъедини към нашественика против собствения си крал, против собственото си отечество, против собствените свободи? Болка ни стиска сърцата и ни е срам заради нашите поданици! Къде историята сочи подобни примери? Кой друг крал е бил изложен на толкова измени и враждебност, кой е бил така изоставен? Припомнете си, благородни панове, че и всред нашата войска, между тия, които са длъжни да пролеят кръвта си за нас, ние не бяхме сигурни за собствената си безопасност и — ужасно е да се каже! — дори за живота си. И ако напуснахме отечеството и бяхме принудени да търсим убежище тук, това не беше поради страх от шведския неприятел, а за да предпазим собствените си граждани, собствените си деца от страшното престъпление на кралеубийство и отцеубийство.

— Милостиви господарю — викна Кмичиц, — тежко се провини нашият народ, грешен е и с право го наказва Божията ръка, но все пак, в името на Христа, всред тоя народ не се е намерил и ако даде Бог, навеки не ще се намери такъв, който би посмял да вдигне ръка срещу свещената особа на Божия помазаник!

— Ти не допускаш такова нещо, защото си добър човек — отвърна кралят, — но ние имаме писма и доказателства. Горчиво ни се отплатиха на нас Радживилови за добрините, с които ги бяхме обсипали, и все пак съвестта се е раздвижила у Богуслав, който, макар и изменник, не само не е искал да участва в посегателство срещу нас, но и пръв ни съобщи за него.

— За какво посегателство? — викна Кмичиц смаян.

— Той ни донесе — каза кралят, — че се намерил един, който му се предложил за сто златни злоти да ни отвлече и жив или мъртъв да ни предаде на шведите.

Тръпки полазиха по всички събрани при тия думи на краля, а пан Кмичиц едва успя да измънка въпроса:

— Кой е бил този?… Кой е бил?…

— Някой си Кмичиц — отговори кралят.

Вълна кръв нахлу изведнъж в главата на пан Анджей, в очите му притъмня, той се хвана за главата с ръце и със страшен, обезумял глас викна:

— Това е лъжа! Княз Богуслав лъже като куче! Милостиви кралю, господарю мой, не вярвай на тоя изменник, той нарочно е направил това, за да опозори врага си, а тебе да уплаши! Кралю мой, господарю!… Той е предател!… Кмичиц не би посмял такова нещо…

При тия думи пан Анджей се завъртя внезапно на мястото си. Силите му, изтощени от обсадата, подсечени от барутния взрив в голямото оръдие и от изтезанието, на което го беше подложил Куклиновски, го напуснаха съвсем — и той се строполи в безсъзнание пред кралските нозе.

Вдигнаха го и кралският лекар започна да го свестява в съседната стая. Но събраните големци не можеха да си обяснят защо кралските думи направиха толкова страшно впечатление на младия шляхтич.

— Или е толкова добродушен, че самото отвращение му подкоси краката, или е някакъв роднина на тоя Кмичиц — каза краковският кастелан.

— Ще трябва да проверим това — отговори канцлерът Коричински. — Те там, в Литва, са всички роднини, както впрочем и у нас.

Тогава пан Тизенхауз рече:

— Милостиви господарю, пазил ме Бог да кажа нещо лошо за тоя шляхтич — но… не бива още да му се вярва прекалено много… Вярно е, че е служил в Ченстохова; хълбокът му е обгорен, което в никой случай не биха направили монасите, защото те като слуги Божи трябва да бъдат милостиви дори към пленниците и предателите, но едно нещо ми се върти непрекъснато в главата и ми бърка на доверието в него… Аз съм го срещал някъде в Литва… Още като момче, на сеймик или на кулиг… не помня…