Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кралят се обезпокои.

На другия ден, когато тръгнаха на път, той кимна на Кмичиц да се приближи до него.

— Ти къде си бил полковник? — попита кралят внезапно. Настана кратко мълчание.

Кмичиц се бореше със себе си; пареше го желанието да скочи от коня, да падне пред нозете на краля и веднъж завинаги да каже цялата истина.

Но после с ужас помисли колко страшно впечатление ще направи името Кмичиц, особено след писмото на княз Богуслав Радживил.

Как ще успее той, някога дясна ръка на княза вилненски воевода, той, благодарение на когото Радживил взе връх, като му помогна да разбие непокорните хоронгви, който му сътрудничеше в измяната, как ще успее той, заподозреният и обвиненият в най-страшното престъпление, в посегателство срещу кралската особа, сега да убеди краля, епископите и сенаторите, че се е поправил, че се е преродил и с кръвта си е изкупил своите грехове?… С какво ще потвърди искрената си добронамереност, какви доказателства може да представи освен голи думи?…

Старите провинения го преследваха постоянно и неумолимо, както заядливи кучета преследват дивеча в горските дебри.

Затова той реши да мълчи.

Но едновременно чувстваше неизразимо отвращение от увъртанията. Нима трябваше да хвърли прах в очите и да лъже с измислени истории тоя владетел, когото обичаше от цялата си душа?

Чувстваше, че не ще има сили за това.

И след като помисли малко, започна така:

— Милостиви кралю! Ще дойде време, може би наскоро, когато ще мога да разкрия цялата си душа пред ваше кралско величество като пред свещеник на изповед… Но желая преди това да говорят за мене, за искрените ми желания, за верността и за любовта ми към короната не голи думи, а някакви дела. Грешил съм, милостиви господарю, грешил съм срещу тебе и отечеството, а малко още съм направил за изкупването на греховете си, затова търся такава служба, в която лесно да намеря поправяне. Кой не е грешил най-после? Кой в цялата тая Жечпосполита не трябва да си посипе главата с пепел? Може би аз съм се провинил повече от другите, но и пръв се опомних… Не питай, милостиви господарю, за нищо, докато сегашната ми служба не те убеди какъв съм; не питай, защото не мога да кажа нищо, за да не си затворя пътя към спасението; защото Бог и пресветата Дева, нашата царица, са ми свидетели, че не лъжа, че съм готов да пролея и последната си капка кръв за тебе…

Тук очите на пан Анджей се овлажниха и такава искреност и скръб осветиха лицето му, че то го защитаваше още по-силно от думите.

— Бог вижда моите намерения — продължаваше той — и ще ми ги признае на страшния съд… Но ако ти, милостиви господарю, не ми вярваш, тогава прогони ме, отдалечи ме от своята особа. Аз ще тръгна наблизо подир тебе, че да дойда в някой тежък момент, макар и без да бъда викан, и да сложа главата си за тебе! Тогава, милостиви господарю, ще повярваш, че не съм предател, но един от ония слуги, каквито нямаш много дори между тия, които хвърлят подозрения върху другите.

— Аз ти вярвам и днес — отговори кралят. — Остани както досега при нашата особа, защото предателството не говори така.

— Благодаря на ваше кралско величество! — каза Кмичиц. Той задържа малко коня и се оттегли между последните редици на свитата.

Но Тизенхауз не се ограничи да изказва своите подозрения само пред краля, затова всички започнаха да гледат Кмичиц накриво. Когато той се приближаваше, по-високите разговори прекъсваха и започваха шепнения. Следяха всяко негово движение, преценяваха всяка дума. Пан Анджей забеляза това и се почувства зле между тия хора.

Дори кралят, при все че не беше вдигнал доверието си от него, вече не го гледаше с онова весело лице както по-рано. И младият юнак загуби настроение, помръкна, скръб и горчивина овладяха сърцето му. По-рано беше свикнал да язди напред между първите, сега се влачеше на неколкостотин крачки зад кавалкадата с наведена глава и с мрачни мисли в нея.

Но най-сетне пред конниците започнаха да се белеят Карпатите. Снегове бяха покрили склоновете им, облаци простираха натежалите си тела по върховете, а когато се случеше хубава вечер, тогава при залеза тия планини обличаха огнени одеяния и от тях се излъчваха силни блясъци, докато не загаснеха в мрака, който обгръщаше целия свят. Кмичиц гледаше тия чудеса на природата, които никога досега през живота си не беше виждал, и при все че беше много унил, от възхищение забрави грижите си.

С всеки изтекъл ден тия великани ставаха все по-големи, по-могъщи. Най-сетне кралската свита стигна до тях и навлезе в теснините, които изведнъж се отвориха пред нея като порти.