Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А къде е кралят?

— Там, по-нататък, зад теснината! — отговори Тизенхауз успокоен.

— Кой говори, защото не мога да позная?

— Тизенхауз! А какво е това голямо нещо, което носиш пред себе си, ваша милост?

При тия думи той посочи нещо тъмно, което висеше на седлото пред Кмичиц.

Но пан Анджей не отговори нищо и продължи пътя си. Когато стигна до кралската свита, позна особата на краля, защото зад теснината беше много по-светло и извика:

— Милостиви господарю, пътят е свободен!

— В Живец няма ли вече шведи?

— Оттеглили се към Вадовице. Това било немска наемна част. Пък ето и един от тях, сам го разпитай, милостиви господарю!

И изведнъж пан Анджей така хвърли от седлото на земята онова нещо, което държеше пред себе си, та чак стон се разнесе в нощната тишина.

— Какво е това? — попита кралят слисан.

— Това ли? Райтар!

— За Бога! Значи, ти докара и пленник за разпит? Как стана това? Разправяй!

— Милостиви господарю! Когато вълкът върви нощем подир стадо овце, не му е трудно да отвлече една от тях, пък и да си кажа истината, това не ми е първица.

Кралят вдигна ръце към главата си.

— Ех, войник на място е тоя Бабинич, пала го палила! Представете си, ваша милост панове… Виждам, че с такива слуги мога да отида дори всред шведите!

В това време всички наобиколиха райтара, който обаче не ставаше от земята.

— Питай го, милостиви господарю — каза Кмичиц с малко самохвалство в гласа, — при все че не зная дали ще може да отговаря, защото е малко поудушен, а няма с какво да го припека тук.

— Налейте му водка в гърлото — каза кралят.

И наистина това лекарство помогна по-добре от припичането, защото райтарът скоро придоби сили и глас. Тогава пан Кмичиц допря върха на рапирата си до гърлото му и му заповяда да разкаже цялата истина.

Пленникът призна, че е от полка на полковник Ирлехорн, че имали сведения за преминаването на краля с драгуните, та ги нападнали при Суха, но били бити здравата и се принудили да се оттеглят в Живец, откъдето тръгнали за Вадовице и Краков, защото такава била заповедта.

— В планините дали няма други шведски части? — питаше Кмичиц на немски, като бодеше малко по-силно гърлото на райтара.

— Може да има — отговори райтарът с прекъсван глас. — Генерал Дъглас е разпратил разезди, но всички те се оттеглят, защото селяните ги нападат из теснините.

— А около Живец само вие ли бяхте?

— Само ние.

— А знаете ли, че полският крал вече е минал.

— Минал е с тия драгуни, които се сблъскаха с нас в Суха, мнозина са го видели.

— Защо не го преследвахте?

— Страхувахме се от планинците.

Тук Кмичиц отново се обади на полски:

— Милостиви господарю! Пътят е свободен, а и за нощуване ще се намери място в Живец, тъй като само част от селището е изгорено.

Но недоверчивият Тизенхауз разговаряше през това време с войницкия кастелан и казваше така:

— Това е или голям и ценен като злато войник, или най-хитър предател… Обърни внимание, ваше достойнство, че всичко това може да бъде симулирано; от пленяването на тоя райтар до неговите показания. Ами ако това е нагласено? Ако шведите чакат спотаени в Живец? Ако кралят отиде там и попадне в клопка?…

— По-сигурно е да проверим — отговори войницкият кастелан. Тогава пан Тизенхауз се обърна към краля и каза високо:

— Милостиви господарю, разреши аз да тръгна напред за Живец и да се убедя дали е истина това, което казват тоя рицар и райтарът.

— Нека бъде така! Разреши, милостиви господарю, да заминава! — извика Кмичиц.

— Заминавай — каза кралят, — но и ние ще тръгнем по малко напред, че е студено.

Пан Тизенхауз се понесе бързо, а кралската свита тръгна бавно след него. Кралят възвърна доброто си и весело настроение и след някое време каза на пан Кмичиц:

— Но с тебе човек би могъл да ловува за шведи като със сокол, защото нападаш с изненада!

— Така и беше — отговори пан Анджей. — А когато ваше величество пожелае да ловува, соколът е винаги готов.

— Казвай как го пипна.

— Това не е трудно, милостиви господарю! Обикновено когато един полк се движи, винаги петнайсетина души се влачат отзад, а тоя беше останал на половин хвърлей място след другите. Приближих се зад него; той мислеше, че съм негов другар, не се пазеше и докато се опомни, аз вече го грабнах и му запуших устата, за да не вика.

— Ти каза, че това не ти е първица. Нима и друг път вече си ловил хора така?

Кмичиц се засмя.

— Ой, ой! Милостиви господарю! Правил съм и това, и нещо повече! Нека ваше кралско величество само заповяда, и отново ще полетя, ще ги настигна, понеже конете им са уморени, и ще пипна още един, а и на моите Кемличи ще заповядам да хванат.