Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Пътуваха известно време в мълчание, внезапно се чу конски тропот и долетя Тизенхауз.

— Ваше величество — каза той, — пътят е свободен и мястото за нощуване поръчано.

— Не казах ли?! — извика Ян Казимеж. — Напразно се тревожехте, ваша милост панове… Да вървим сега, да вървим, защото трябва да си починем!

Всички тръгнаха в тръс, бодро, весело и след един час умореният крал заспа спокоен сън на собствена земя. Същата вечер пан Тизенхауз се приближи до пан Кмичиц.

— Прости ме, ваша милост — каза той, — от обич към господаря те подозирах.

Но Кмичиц си дръпна ръката.

— О, дума да не става! — отговори той. — Ти ме правеше изменник и продажник…

— Аз бих направил и нещо повече, бих застрелял ваша милост — каза Тизенхауз, — но когато се убедих, че ти си благороден човек и обичаш краля, протегнах ти ръка. Ако желаеш, приеми я, ако не желаеш, не я приемай… Бих предпочел да си съперничим с тебе само в привързаността към кралската особа… Но и от друга емулация 21 21 Съперничество (лат.). — Бел.прев. не ще се уплаша.

— Така си мислиш, ваша милост?… Хм! Може би си прав, но ми е криво от ваша милост.

— Тогава вече да не ти е криво… Ти, ваша милост, си войник на място! Я дай да се целунем, за да не лягаме да спим с омраза.

— Нека бъде така — каза Кмичиц. И се прегърнаха.

Кралската свита пристигна в Живец късно през нощта и почти не обърна внимание в градчето, уплашено от неотдавнашното нападение на шведския отряд. Кралят не отиде в замъка, който беше вече преди това опустошен от шведите и отчасти изгорен, а спря в дома на свещеника. Там Кмичиц разгласи, че това е императорски пратеник, който отива от Шльонск за Краков.

На другия ден тръгнаха към Вадовице и едва когато се отдалечиха от града, завиха за Суха. Оттам през Кшечонов щяха да тръгнат за Йорданов, оттам за Нови Тарг и ако се разбереше, че при Чорщин няма шведски разезди, щяха да отидат в Чорщин, а ако има — да завият към Унгария и по унгарска земя да стигнат чак до Любовля. Кралят се надяваше, че великият коронен маршал, който разполагаше с такива големи сили, каквито нямаха много князе владетели, ще осигури пътя и сам ще излезе да посрещне господаря. Можеше да му попречи само това, че не знаеше през къде минава кралят; но между планинците не липсваха верни хора, готови да занесат уговорените думи на маршала. На тях дори не беше необходимо да се доверява тайната, защото те тръгваха с готовност, щом им се кажеше, че се отнася до служба на владетеля. Това население беше предано на краля от цялата си душа и сърце, макар че беше бедно, още полудиво и малко или никак не се занимаваше с неблагодарното земеделие, а отглеждаше добитък; беше набожно и мразеше еретиците. Когато се пръсна вестта за заемането на Краков и особено за обсадата на Ченстохова, където бяха свикнали да ходят на поклонение, тия планинци първи грабнаха секирите си и тръгнаха от планините. Генерал Дъглас, знаменит воин, снабден с топове и пушки, наистина лесно ги разпръсна в равнините, където не бяха свикнали да се бият; в техните земи обаче шведите навлизаха само с най-голяма предпазливост, защото там беше невъзможно да ги настигнат, а самите тях лесно можеше да ги сполети поражение. Няколко по-малки отряда дори погинаха, когато нахълтаха непредпазливо в планинския лабиринт.

И сега вестта за преминаването на краля с войска беше вече извършила своето, защото всички като един мъж скочиха да го бранят и да го съпровождат със своите чомаги дори до края на света. Ако Ян Казимеж само откриеше кой е, можеше в един миг да се обгради с хиляди полудиви „газди“, но той правилно смяташе, че в такъв случай вестта ще се разнесе веднага заедно с вихрите по цялата околност и че шведите също биха могли да изпратят значителна войска срещу него; затова той предпочиташе да се движи, без да бъде познат дори от планинците.

Навсякъде обаче намираха сигурни водачи, а на тях беше достатъчно да се каже, че водят епископи и панове, които желаят да избягат от шведските ръце. И те ги водеха през снегове, скали, височини и преслапи, през само на тях познати планински пътечки, през толкова недостъпни места, та човек би казал, че и птица не би могла да мине през тях.

Често пъти кралят и сановниците имаха под краката си облаци, а ако нямаше облаци, тогава погледът им летеше по безбрежно пространство, покрито с бели снегове, което изглеждаше просторно колкото цялата страна; често пъти те навлизаха в отрупани със снегове почти тъмни планински гърла, в които навярно само дивите зверове можеха да имат леговища. Но отбягваха достъпните за неприятеля места, съкращаваха пътя и се случваше така, че селище, до което смятаха да стигнат едва след половин ден, внезапно се появяваше под краката им, а в него ги чакаше почивка и гостоприемство, макар в къща без комин, в задимена стая.