Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тогава шведите се понесоха като вихър към кралската свита.

А Тизенхауз с хората си скочи срещу тях и се сблъскаха така, та чак трясък се разнесе по планините.

Но какво значеше тая нова тизенхаузовска групичка срещу силния разезд от близо триста конници!

Нямаше вече съмнение, че за краля и свитата му неизбежно ще удари съдбоносният час на гибел или пленничество.

Изглежда, че Ян Казимеж предпочиташе първото пред второто, затова най-сетне изтръгна поводите от ръцете на двамата епископи и бързо се понесе подир Тизенхауз.

Внезапно спря като вкопан.

Стана нещо необикновено. На тия, които гледаха, се стори, че самите планини идат на помощ на законния крал и владетел.

Ето че внезапно ръбовете на пролома затрепераха, сякаш земята се бе разтърсила из основи, сякаш горите, които растяха по стръмнината, искаха да вземат участие в боя, и дървета, снежни буци, лед, камъни, скални късове започнаха да се търкалят с шум и трясък върху притиснатите на дъното шведски редици; в същото време нечовешки вой се разнесе от двете страни на теснината.

А долу, в редиците, настъпи такава бъркотия, която надминава човешкото въображение. На шведите се стори, че планините са се сринали и се изсипват върху тях. Вдигна се врява, плач на смазвани мъже, отчаяни викове за помощ, конско цвилене, скърцане и страхотен звънтеж на скални отломъци, които се удряха о броните.

Най-сетне хората и конете образуваха един куп, който се валяше конвулсивно, мачкаше се, беше пълен със стонове, със страхотно отчаяние.

А камъните и скалните отломъци се търкаляха неумолимо върху безформените вече маси от конски и човешки тела и непрекъснато ги смазваха.

— Планинци! Планинци! — започнаха да викат в кралската свита.

— Със секирите срещу тия кучи синове! — обадиха се гласове отгоре.

И в тоя момент по двата скалисти ръба се появиха дългокоси глави с обли кожени шапки, а зад тях се показаха тела и неколкостотин странни фигури започнаха да се спускат надолу по заснежените наклони.

Тъмните и бели клашници, които стърчеха над раменете им, ги правеха да изглеждат като някакви страшни хищни птици. Те се смъкнаха мигновено на пътя; съскането на секирите им заприглася зловещо на дивите им викове и на стоновете на доубиваните шведи. Сам кралят искаше да спре сечта; някои още живи райтари се хвърляха на колене, вдигаха беззащитни ръце и молеха за спасение. Нищо не помогна, нищо не спря отмъстителните брадви и четвърт час по-късно в теснината нямаше нито един жив швед.

После кървавите планинци почнаха да се изсипват към кралската свита.

Нунцият гледаше слисан тия непознати му хора, едри, силни, облечени отчасти с овчи кожи, цели в кръв, които размахваха още топлите си секирки.

Но при вида на епископите те свалиха шапки. Мнозина коленичиха в снега.

Краковският епископ вдигна към небето просълзени очи.

— Ето Божията помощ, ето провидението, което бди над величеството.

После се обърна към планинците и каза:

— Хора, кои сте вие?

— Тукашни! — отговориха от тълпата.

— Знаете ли вие на кого дойдохте на помощ… Това е вашият крал и господар, него вие спасихте!

При тия думи всред тълпата започнаха да викат: „Кралят! Кралят! Иисусе, света Богородице, кралят!“ И верните планинци започнаха да се притискат около владетеля. С плач го заобиколиха отвсякъде, с плач целуваха краката му, стремето, дори копитата на неговия кон. Настана такова въодушевление, такъв вик и ридание, та чак епископите трябваше да задържат прекаления ентусиазъм от страх за кралската особа.

А кралят стоеше всред верния си народ като пастир между овцете си и едри, светли като бисери сълзи се стичаха по лицето му.

После лицето му засия, сякаш в душата му внезапно беше станала някаква промяна, сякаш някаква нова, родена на небето велика мисъл бе засветила в главата му, и той даде знак с ръка, че иска да говори, а когато зацари тишина, каза с висок глас, за да може да го чуе цялото множество:

— Боже, който ме спаси чрез ръцете на простия народ, заклевам се в мъките и смъртта на твоя син, че отсега нататък ще бъда баща и на тоя народ.

— Амин! — повториха епископите.

И някое време цареше тържествено мълчание, а после избухна нова радост. Започнаха да разпитват планинците откъде са се взели в тия теснини и как са се намерили тъкмо навреме, за да дойдат на помощ на краля.

Разказваха, че около Чорщин се въртели големи шведски разезди, които не нападали самия замък, а сякаш търсели някого и чакали. Планинците били чули също така за битката, която тия разезди водили с някаква войска, всред която се намирал и сам кралят. Тогава решили да вмъкнат шведите в примка, пратили им фалшиви водачи и нарочно ги примамили в тая теснина.