Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ние видяхме — казаха планинците — как ония четирима рицари нападнаха тези кучета и искахме да им отидем на помощ, но ни беше страх да не подплашим много рано тия кучи синове.

Внезапно кралят се хвана за главата.

— Боже, света Богородице! — викна той. — Потърсете ми Бабинич! Нека поне да го погребем!… И тоя именно човек смятаха за предател, тоя, който пръв проля кръвта си за нас!

— Виновен съм, милостиви пане! — обади се Тизенхауз.

— Търсете го, търсете! — викаше кралят. — Няма да си тръгна оттук, докато не видя лицето му и не се сбогувам с него.

Войниците заедно с планинците се спуснаха към мястото на първия бой и скоро извадиха пан Анджей изпод купа от конски и човешки трупове. Лицето му беше бледо, цяло обляно с кръв, която се беше съсирила по мустаците му на дебели висулки; очите му бяха притворени; бронята нагъната от ударите на мечовете и конските копита. Но тая броня именно го беше запазила от смазване и на войника, който го вдигна, се стори, че чу тих стон.

— За Бога! Той е жив! — викна войникът.

— Снемете му бронята! — викаха други. Веднага прерязаха ремъците. Кмичиц отдъхна по-дълбоко.

— Диша! Диша! Жив е! — повториха няколко гласа.

А той полежа така неподвижен, после отвори очи. Тогава един от войниците вля в устата му малко вода, а други го вдигнаха под мишница.

В тоя момент долетя бързешком самият крал, до чиито уши беше стигнал викът, повтарян от всички уста.

Войниците довлякоха пред него пан Анджей, който не можеше да се държи на крака и изпадаше от ръцете им. Но при вида на краля съзнанието му се върна за миг, почти детска усмивка блесна на лицето му, а бледите му устни прошепнаха ясно:

— Моят господар, моят крал е жив… свободен… И сълзи блеснаха в зениците му.

— Бабинич! Бабинич! С какво ще те наградя?! — викаше кралят.

— Аз не съм Ба-би-нич, аз съм Кми-чиц! — прошепна рицарят.

Каза това и увисна като мъртъв в ръцете на войниците.

Понеже планинците увериха, че по пътя за Чорщин не се чува за никакви други шведски части, кралската свита зави към тоя замък и скоро се намери на широк друм, по който пътуването беше по-лесно и не толкова уморително. Пътуваха всред песни на планинците и възгласи: „Кралят иде! Кралят иде!“ — а по пътя към тях се присъединяваха нови и нови групи хора, въоръжени с тояги, коси, вили и пушки, така че скоро Ян Казимеж застана начело на значителен отряд от наистина необучени хора, но готови всеки миг да тръгнат с него дори за Краков и да пролеят кръвта си за своя владетел. При Чорщин вече над хиляди „газди“ и полудиви пастири обграждаха краля.

Започна да приижда и шляхта от околностите на Нови и Стари Сонч. Те съобщиха, че тая сутрин един полски полк под командването на Войнилович разбил при самия град Нови Сонч значителна шведска част, почти всичките хора от която загинали или се удавили в реките Каменна и Дунаец.

Оказа се, че това е истина, защото след малко по пътя се замяркаха знаменца, след което пристигна и сам Войнилович с полка на брацлавския воевода.

Кралят посрещна радостно знаменития и отдавна познат му рицар и всред общото въодушевление на народа и войската продължи с него към Спиш. Между това конници полетяха напред, за да съобщят на пан маршала, че кралят иде, та да се приготви да го посрещне.

Весело и шумно продължаваше пътуването по-нататък. Непрекъснато прииждаха нови тълпи. Нунцият, който тръгна от Шльонск със страх за собствената си съдба и за съдбата на краля и страхът му нарасна в началото на пътуването, сега не можеше да си намери място от радост, понеже вече беше сигурен, че бъдещето непременно ще донесе победа на краля, а заедно с него и победа на църквата над еретиците. Епископите споделяха неговата радост, светските големци твърдяха, че както тия тълпи тук, така целият народ от Карпатите до Балтийско море ще грабне оръжие. А Войнилович уверяваше, че то вече е станало на повечето места.

И разказваше какво става в страната, какъв страх е обзел шведите, как вече не смеят да се показват на малки групи извън крепостните стени, как дори напускат по-малките замъчета и ги горят, а търсят убежище в по-силните крепости.

— Войската се вайка и се бие с една ръка в гърдите, а с другата започва да бие шведите — казваше той. — Вилчковски, който командва хусарския полк на ваше кралско величество, се отказа от служба при шведите, и то така, че нападна при Закшево една шведска част под командването на полковник Атенберг и съсече много от тях, едва ли не всички… Аз ги изгоних с Божия помощ от Нови Сонч и Бог ми даде голяма победа, тъй като не зная дали дори един се е отървал жив… Пан Фелициан Коховски много ми помогна с навойовската пехота и така поне им платихме за ония драгуни, които те разбиха преди два дни.