Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Разчувстваният крал разгърна ръце и го хвана като брат в прегръдките си.

Някое време двамата не можеха да изрекат нито дума, но при тая прекрасна гледка войската, шляхтата, народът закипяха в един глас и хиляди шапки полетяха във въздуха, изтрещяха всички мускети, пушки и пищови, оръдията от Любовля се обадиха с далечен бас, та планините чак се затресоха, събудиха се всички еха и започнаха да се носят наоколо, като се отразяваха в тъмните стени на боровите гори, в скалите и урвите и отлитаха с новината към по-далечни планини, по-далечни скали…

— Пане маршале — каза кралят, — на тебе ще дължим възстановяването на кралството!

— Милостиви господарю! — отговори Любомирски. — Богатството си, живота си, кръвта, всичко слагам в краката на ваше кралско величество!

— Vivat! Vivat Joannes Casimirus rex!… — гърмяха възгласи.

— Да живее кралят, нашият баща! — викаха планинците.

В това време пановете, които пътуваха с краля, обградиха маршала, но той не се откъсваше от особата на владетеля. След първите приветствия кралят отново яхна коня, а пан маршалът, който не знаеше граница в гостоприемството си и почитта към короната, хвана поводите на коня и като тръгна пеш, поведе краля между редиците на войската всред оглушителни възгласи чак до една позлатена каляска с впрегнати в нея осем бели коня с черни черти, в която владетелят седна заедно с папския нунций Видон.

Епископите и големците се настаниха в другите превозни средства, след което тръгнаха бавно към Любовля. Пан маршалът яздеше до прозореца на кралската каляска, горд и доволен от себе си, сякаш го бяха провъзгласили баща на отечеството.

Войската вървеше от двете страни в плътни редици и пееше следната песен:

За жалост всред всеобщата радост и въодушевление никой не предвиждаше, че по-късно същата тая песен ще бъде пята от същата войска на Любомирски, разбунтувана срещу законния си крал и владетел, като вместо шведи ще говори за французи.

Но сега още беше далеко до това. В Любовля оръдията гърмяха за приветствие, та чак кулите и бойниците се покриха с дим, а камбаните биеха сякаш за пожар. Дворът, в който слезе кралят, аркадите и стълбите на замъка бяха постлани с червено сукно. В доставени от Италия вази горяха източни благовония. По-голямата част от съкровищата на Любомирски: златни и сребърни шкафове, губери, майсторски изтъкани фламандски гоблени, статуи, часовници, шкафове със скъпоценности, инкрустирани със седеф и кехлибар бюра, бяха докарани още от по-рано в Любовля, за да бъдат запазени от шведската хищност; а сега всичко това беше наредено, закачено, заслепяваше очите и превръщаше тоя замък в някаква приказна резиденция. И пан маршалът нарочно показа такъв достоен за султан разкош, за да даде на краля да разбере, че макар да се връща като изгнаник, без пари, без войска, без да има дори дрехи за смяна, все пак е могъщ владетел, щом има такива могъщи и верни слуги. Кралят разбра това желание и сърцето му се изпълни с благодарност, затова току прегръщаше маршала, стискаше го за главата и му благодареше. Нунцият, при все че беше свикнал с разкош, високо изразяваше удивлението си от това, което виждаше, и го чуваха, като казва на граф Апотинген, че досега не е имал понятие за могъществото на полския крал, и вижда, че досегашните бедствия са били само временна изневяра на щастието, което скоро ще трябва да се промени.

На пиршеството след почивката кралят седна на по-високо място, а пан маршалът му обслужваше сам и не позволяваше на никого да го замести. Отдясно на краля зае място нунцият Видон, а отляво примасът Лешчински, по-нататък от двете страни духовни и светски първенци като краковския епископ, познанския епископ, лвовския архиепископ, по-нататък лодзкия, пшемисълския, хелминския, краковския архидякон, по-нататък коронните печатопазачи и воеводите, осем на брой, и кастеланите, и секретарите, а от офицерите на пира седнаха пан Войнилович, пан Виктор, пан Стабковски и пан Балдуин Шурски, командир на леката конница на Любомирски.