Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

А в друга зала беше сложена трапеза за по-дребните шляхтичи, в просторната оръжейна пък — за простолюдието, защото в тоя ден на завръщането на владетеля трябваше да се веселят всички.

А на всички маси не се говореше за нищо друго, освен за завръщането на краля, за страшните му приключения по пътя, при които го беше бранила Божията ръка. Сам Ян Казимеж започна да разказва за битката в теснината и да хвали оня рицар, който беше задържал първия удар.

— А как е героят сега? — попита той маршала.

— Лекарят не се отдалечава от него нито за миг и гарантира за живота му, а освен това и придворни девойки се заеха с грижи за него и сигурно не ще позволят душата му да излезе от тялото, защото тялото е младо и хубаво! — отговори маршалът весело.

— Слава Богу! — извика кралят. — Аз чух от неговата уста нещо, което няма да повторя пред ваши милости, защото ми се струва, че ми се е счуло или че той говореше така в делириум, но ако излезе, че е истина, тогава ще има да се чудите, ваши милости.

— Стига да не е нещо такова — каза маршалът, — което би могло да натъжи ваше кралско величество.

— Съвсем не! — отвърна кралят. — Напротив, то ни зарадва безкрайно много, понеже се оказва, че дори тия, които имахме основание да смятаме за най-големи наши неприятели, са готови да пролеят кръвта си за нас.

— Милостиви господарю! — възкликна маршалът. — Времето за поправяне дойде, но под тоя покрив ваше кралско величество се намира между такива хора, които никога дори с мисъл не са сгрешили срещу короната.

— Това е вярно, вярно! — отговори кралят. — А вие, пан маршале, на първо място!

— Аз съм нищожен слуга на ваше кралско величество!

Неусетно на трапезата настана все по-голяма глъчка.

Почнаха разговори за политическото положение, за напразно чаканата досега помощ от германския император, за татарските подкрепления и за бъдещата война с Швеция. Настъпи нова радост, когато пан маршалът заяви, че нарочно изпратеният от него пратеник до хана се е върнал само преди няколко дни и съобщил, че орда от четирийсет хиляди души стои готова, а може да стигне и до сто хиляди, когато кралят отиде в Лвов и сключи споразумение с хана. Същият пратеник съобщил, че заплашени от татарите, и казаците се покорили.

— Вие сте помислили за всичко, пан маршале — каза кралят, — ние самите не бихме постъпили по-добре!

Внезапно той грабна чашата и викна:

— За здравето на пан коронния маршал, нашия домакин и приятел!

— И дума да не става, милостиви господарю! — викна маршалът. — За ничие здраве не може да се пие, преди да пием за здравето на ваше кралско величество!

Всички задържаха полувдигнатите вече чаши, а Любомирски, зарадван, изпотен, кимна на собствения си маршал-бюфетчик.

При тоя знак прислугата, с която залата беше пълна, скочи и отново започна да пълни чашите със сладко южно вино, черпено с позлатени кани от бурета от чисто сребро. Настроението веднага се повиши още повече и всички чакаха само тоста на пан маршала.

В това време маршалът-бюфетчик донесе две чаши от венециански кристал, изработени така изкусно, че биха могли да минат за осмо чудо на света. Техният кристал, изрязван и полиран до изтъняване може би цели години, хвърляше същински диамантни блясъци; над тяхната украса бяха работили италиански майстори. Подставките бяха от злато с резба на дребни фигурки, които представяха триумфално възлизане на вожд в Капитолий. Начело се движеше вождът в златна колесница по път, постлан с дребни бисерчета. Зад него вървяха пленници с вързани ръце, някакъв цар с чалма, направена от един смарагд, по-нататък следваха войници от легионите със знамена и орли. Повече от петдесет фигурки бяха поместени на всяка подставка, дребнички като лешници, но изработени толкова чудесно, та човек можеше да отгатне чертите на лицето и чувствата на всяка от тях, гордостта на победителите и угнетеността на победените. Златни филиграни, тънки като косми, извити с удивително майсторство в лозови листа, гроздове и разни цветчета, свързваха подставката с чашата. Тия филиграни се виеха около кристала, съединяваха се горе в едно колело, което образуваше ръба на чашата, и бяха украсени с камъни в седем цвята.

Маршалът-бюфетчик подаде едната чаша на краля, другата на маршала, и двете пълни с вино. Тогава всички станаха от местата си, а пан маршалът вдигна чашата и викна, колкото му глас държи:

— Vivat Joannes Casimirus rex!

— Vivat! Vivat! Vivat!

В тоя миг оръдията отново изгърмяха, та стените на замъка чак се разтърсиха. Шляхтата, която пируваше в другата зала, се втурна с чаши; пан маршалът искаше да държи реч, но това не беше възможно, защото думите се губеха в непрекъснатия вик: „Vivat! Vivat! Vivat!“