Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— И последва ли съвета й?

— Къде ти, милостиви господарю! Вярно е, че исках, Бог вижда, че исках… Но старите грехове преследват човека. Най-напред в Упита ми убиха войници и аз изгорих града за това…

— За Бога! Ами че това е престъпление! — каза кралят.

— То е още нищо, милостиви господарю! После лауданската шляхта ми съсече другарите офицери, достойни рицари, макар и луди глави. Не можех да не си отмъстя, затова още същата нощ нападнах село Бутрими, населено с шляхтичи, които наказах с огън и меч… Но те ме победиха, тъй като са много. Трябваше да се крия. Момичето вече не искаше да ме види, защото тия сивчовци й бяха бащи и опекуни по силата на завещанието. А сърцето ми така ме влечеше към нея, че бях готов да си строша главата! Понеже не можех да живея без нея, събрах нова чета и я отвлякох.

— Ах, ти!… Татарите постъпват така!

— Признавам, че това беше нехранимайковска работа. Затова Бог ме наказа чрез пан Володиовски, който събра тая шляхта, изтръгна момичето от ръцете ми, а мене ме съсече така, че едва не пукнах. Това щеше да бъде сто пъти по-добре за мене, защото нямаше да се свържа с Радживил срещу короната и отечеството. Но какво друго можех да сторя? Заведоха ново дело… Затвор, смъртна присъда. Сам вече не знаех какво да правя, когато внезапно вилненският воевода ми дойде на помощ.

— Той ли те запази?

— Чрез същия пан Володиовски ми изпрати заповедно писмо за организиране на хоронгва и по тоя начин минавах под негова юрисдикция и можех да не се страхувам от съдилищата. Тогава се хванах за воеводата като удавник за сламка. Веднага създадох хоронгва от известни по цяла Литва побойници. В цялата войска нямаше по-добра хоронгва… Отведох я в Кейдани. Там Радживил ме прие като роден син, припомни ми, че сме роднини покрай рода Кишки, и обеща да ме закриля. Той вече имал свои планове… Необходими му бяха готови на всичко смелчаци, а аз, глупакът, се хванах в клопката. Преди да разкрие замислите си, ме накара да се закълна пред разпятието, че няма да го напусна при никакво положение. Заклех се с готовност, понеже смятах, че става дума за война с шведите или септентрионите. Но дойде оня страшен пир, на който беше подписано кейданското споразумение. Измяната излезе наяве. Другите полковници хвърляха жезлите си в краката на хетмана, но мене клетвата ме държеше като куче на верига и не можех да се отдръпна от него…

— Но нима всички тия, които после се отдръпнаха от нас, не ни се бяха клели във вярност?… — каза тъжно кралят.

— И аз също не исках да участвам в измяната, макар да не хвърлих жезъла си. Един Бог знае какво изстрадах аз, милостиви господарю! Гърчех се от болка, сякаш ме горяха на огън, защото и момичето ми сега ме обяви за предател и ме презря като мръсна гадина, макар след онова отвличане да се бяхме помирили… А аз се бях заклел, бях се заклел да не изоставям Радживил… О! Тя, милостиви господарю, може да засрами мъжете с ума си, ако и да е жена, а във верността към ваше кралско величество не можеше да я изпревари никой!

— Да я благослови Бог! — каза кралят. — Обичам я за това!

— Тя смяташе, че ще ме направи привърженик на короната и отечеството, но като не постигна това, така се настрои срещу мене, че колкото ме обичаше по-рано, толкова омраза се появи по-късно. В това време Радживил ме повика при себе си и започна да ме убеждава. Обясни ми като две и две четири, че бил постъпил добре, че само така можел да спаси от гибел отечеството. Аз дори не мога да повторя неговите основания, толкова бяха големи, толкова щастие обещаваше на отечеството! Сто пъти по-умни от мене би убедил, та какво остава за мене, простия войник, а той такъв държавник! Та казвам ти, ваше кралско величество, че с двете си ръце и с цялото си сърце се хванах за него, понеже смятах, че всички са слепи и че той единствен вижда истината, че всички са грешни, само той единствен е добродетелен, и бях готов да скоча в огъня за него, както сега за ваше кралско величество, понеже не мога нито да служа наполовина, нито да обичам наполовина…

— Виждам, че е така! — забеляза Ян Казимеж.

— Аз му оказах значителни услуги — каза мрачно Кмичиц — и мога да кажа, че ако не бях аз, неговото предателство не щеше да даде никакви отровни плодове, защото собствената му войска щеше да го съсече със сабите си. Натам вече отиваше. Драгуните, унгарската пехота и конните части вече набучваха на сабите си неговите шотландци, когато аз скочих с хората си и ги смазах в миг, но останаха други хоронгви, които се намираха там на квартируване. И тях разпръснах. Само пан Володиовски се измъкна от затвора и по някакво чудо и със свръхчовешка смелост отведе лауданците си в Подлесието, за да се присъедини към пан Сапеха. Там се събраха значителни остатъци от разбитите войски, но един Бог ще преброи колко добри войници загинаха преди това по моя вина. Като на изповед признавам истината… При преминаването си за Подлесието пан Володиовски ме хвана и не искаше да ме остави жив. Едва се спасих от ръцете му поради писмата, които намериха у мене и от които се виждаше, че когато той беше още в затвора и князът искаше да го разстреля, аз се застъпих енергично за него. Тогава той ме пусна свободен, аз се върнах при Радживил и продължих да му служа. Но вече ми беше горчиво, вече душата ми се възмущаваше от някои постъпки на княза, защото у него нямаше нито вяра, нито честност, нито съвест, а на собствената си дума държеше толкова, колкото шведският крал. Тогава аз почнах да му възразявам в очите. А той се сърдеше на моята дързост. Най-сетне ме изпрати с писма…