Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Когато напуснах отечеството, светеше ми пожарно сияние — каза най-после Ян Казимеж, — когато влизам в него, свети ми втори пожар…

И отново настана мълчание, само че по-дълго от предишното.

— Кой желае да посъветва нещо? — попита накрая епископ Гембицки.

Тогава прозвуча гласът на Тизенхауз, пълен с горчивина и укор:

— Който не се поколеба да изложи на риск особата на владетеля, който увещаваше краля да пътува без стража, сега нека той да даде съвет!

В тоя миг един конник излезе от кръга; беше Кмичиц.

— Добре — каза той.

И като се вдигна от стремената, обърна се към хората си, които стояха малко встрани, и викна:

— Кемличи, след мене!

Каза това и препусна коня в галоп, а след него трима конници полетяха колкото конете им можеха да издържат. Вик на отчаяние се изтръгна от гърдите на пан Тизенхауз.

— Това е заговор! — каза той. — Предателите ще съобщят за нас! Ваша милост господарю, спасявай се, докато е време, защото скоро неприятелят ще затвори теснината! Ваше кралско величество, спасявай се! Назад! Назад!

— Да се връщаме, да се връщаме! — завикаха в един глас епископите и сановниците.

Но Ян Казимеж се нервира, от очите му започнаха да изскачат светкавици, внезапно той извади шпагата от ножницата и викна:

— Не дай боже да напускам втори път собствената си земя! Нека става, каквото е писано, стига ми вече!

И той пришпори коня си, за да тръгне напред, но сам нунцият хвана поводите.

— Ваше кралско величество — каза той внушително, — ти носиш върху себе си съдбата на отечеството и католическата църква, следователно нямаш право да излагаш своята особа.

— Не бива! — повториха епископите.

— Няма да се върна в Шльонск, да ми помага светият кръст! — отговори Ян Казимеж.

— Милостиви господарю! Изслушай молбите на твоите поданици — каза сандомежкият кастелан, като скръсти молитвено ръце. — Ако в никакъв случай не желаеш да се върнеш в земите на императора, тогава поне да се отклоним от това място и да се насочим към унгарската граница или да преминем назад по теснината, та да не ни отсекат пътя за връщане. Там ще чакаме. В случай че нахлуе неприятел, спасението ще ни е в конете, но поне няма да ни затворят в клопка.

— Нека бъде така — каза кралят по-меко, — аз не отхвърлям разумния съвет, обаче втори път не ще отида в изгнание. Ако оттук не ще можем да преминем, тогава ще се промъкнем от другаде. Все пак аз мисля, че ваши милости се страхувате напразно. Щом тия шведи са ни търсили между драгуните, както казаха хората от Живец, това именно е доказателство, че те не знаят за нас и че не е имало никакво предателство или заговор. Помислете, ваша милост панове, вие сте хора с опит. Тия шведи не биха нападали драгуните, не биха гръмнали нито веднъж срещу тях, ако знаеха, че ние пътуваме след драгуните. Успокойте се, ваши милости! Бабинич отиде със своите за сведения и сигурно ще се върне скоро.

Кралят каза това и обърна коня към теснината, последван от другите. Спряха се там, където първият срещнат планинец им беше показал границата.

Измина четвърт час, после половин и цял час.

— Не забелязвате ли, ваши достойнства — обади се внезапно ленчицкият воевода, — че пожарът намалява?

— Гасне, гасне почти пред очите ни — отвърнаха няколко гласа.

— Това е добър знак! — забеляза кралят.

— Аз ще отида напред с двайсетина души — обади се Тизенхауз. — Ще спрем на един-два хвърлея място и ако шведите идат, ще ги задържим, докато загинем. Но във всеки случай ще има време да се помисли за безопасността на ваше величество.

— Стой заедно с всичките, забранявам ти да отиваш! — каза кралят.

А на това Тизенхауз:

— Милостиви господарю! После заповядай да ме разстрелят за непослушание, но сега ще тръгна, защото въпросът е за тебе!

И като повика двайсетина войници, на които можеше да разчита при всяко обстоятелство, тръгна напред.

Спряха се при втория изход от теснината за долината, застанаха тихо с готови пушки и слухтяха за всеки шумол.

Мълчанието продължи много, докато накрай чуха хръскане на тъпкан от копита сняг.

— Идат! — прошепна един от войниците.

— Това не е никакъв отряд, чуват се само няколко коня — отговори друг. — Пан Бабинич се връща!

В това време конниците се приближиха на няколко десетки крачки в мрака.

— Кой е там? — викна Тизенхауз.

— Свой! Не стреляй! — прозвуча гласът на пан Кмичиц.

В същия момент сам той се появи пред Тизенхауз и без да го познае в тъмнината, попита: