Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Във Водокти! Във Водокти! — извикаха хиляда уста. — На годеж във Водокти с пан Кмичиц, с нашия спасител! При младата господарка! Във Водокти!

И стана небивало движение. Лауданските бойци яхнаха конете; всичко живо от навалицата се втурна към колите, бричките, конете. Пешите се спуснаха направо през гората и полето. Възгласът „Във Водокти!“ се носеше по цялото градче. Пътищата се оживиха от пъстри групи хора.

Пан Кмичиц се бе качил на една голяма кола заедно с Володиовски и Заглоба и току прегръщаше единия или другия от тях. Още не можеше да говори, защото беше много развълнуван; пък и те караха с такава бързина, сякаш татари бяха нападнали Упита. Всички брички и коли се носеха все така бързо около тях.

Бяха вече далеч от града, когато по едно време пан Володиовски се наведе към ухото на Кмичиц.

— Анджей — попита той, — а не знаеш ли къде е другата?

— Във Водокти! — отговори рицарят.

Тогава не се разбра дали вятърът започна така да движи мустачките на пан Михал, дали вълнението му, но през целия път те не спираха да се подават напред като две шила или две пипала на бръмбар.

А пан Заглоба пееше от радост с такъв страхотен бас, че дори конете се плашеха:

Тоя неделен ден Ануша не беше дошла на черква, защото трябваше да остане при болната панна Кулвецувна, при която се сменяха всеки ден с Оленка.

Цялата сутрин беше заета с гледането на болната, та едва доста късно можа да се заеме с молитвата си.

Но току-що бе изрекла последното си „амин“, когато пред портата затрополи и Оленка се втурна като вихър в стаята.

— Боже, света Богородице! Какво се е случило? — викна панна Борзобогата, като я видя.

— Ануша! Знаеш ли кой е пан Бабинич?… Това е пан Кмичиц!

Ануша скочи на крака.

— Кой ти каза?

— Четоха кралско писмо… пан Володиовски го донесе… лауданците…

— Значи пан Володиовски се върна?… — викна Ануша.

И внезапно се хвърли в прегръдките на Оленка.

Оленка посрещна това избухване на нежност като доказателство за чувствата на Ануша към себе си, защото беше и цяла пламнала, почти загубила съзнание. По лицето си имаше румени петна, а гърдите й се вълнуваха като от силна умора.

Тя започна да разказва безредно и с прекъсван глас всичко, което бе чула в черквата, а същевременно тичаше като луда из стаята и повтаряше непрекъснато: „Не той за мене, а аз не съм достойна за него!“ — и се укоряваше жестоко, че го е онеправдала най-лошо от всички, че дори не е искала да се моли за него тогава, когато той се е къпел в собствената си кръв за пресветата Дева, за отечеството и за краля.

Напразно Ануша тичаше подире й из стаята и се опитваше да я утешава. Тя непрекъснато повтаряше, че не го заслужава, че не би посмяла да го погледне в очите; или пък отново започваше да говори за подвизите на Бабинич, за отвличането на Богуслав, за неговото отмъщение, за спасяването на краля, за Простки и Волмонтовиче, за Ченстохова; или най-сетне за своите провинения и за своята ожесточеност, за която ще трябва да се подложи на покаяние в манастир.

По-нататъшните й вайкания прекъсна пан Томаш, който се втурна като бомба в стаята и викна:

— За Бога! Цяла Упита наваля към нас! Вече са в селото, а Бабинич е навярно с тях!

И наистина след миг далечни възгласи започнаха да предизвестяват приближаването на тълпите. Мечникът грабна Оленка и я изведе на трема пред входа; Ануша изскочи подир тях.

Изведнъж голямо множество от хора и коне се зачерня в далечината и докъдето стигаше погледът, целият път беше задръстен от него. Най-сетне стигнаха до господарския дом. Пешите се прехвърлиха бегом през оградния ров и плета; колите се настигаха пред портата и всичко това крещеше и хвърляше шапки нагоре.

Най-после се показа въоръжената лауданска част, обградила колата, в която седяха тримата мъже: пан Кмичиц, пан Володиовски и пан Заглоба.

Колата спря малко встрани, защото толкова хора вече се бяха наблъскали пред трема, та не можеше да се стигне до него. Заглоба и Володиовски скочиха първи и като помогнаха на Кмичиц да слезе, веднага го хванаха под мишниците.

— Дайте път! — викна Заглоба.

— Дайте път! — викнаха лауданците.

Хората се отдръпнаха веднага, така че по средата на тълпата се образува празен път, по който двамата рицари отведоха Кмичиц чак до трема. Той се олюляваше и беше много бледен, но вървеше с вдигната глава, едновременно смутен и щастлив.