Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

„Но спасен и от това тежко премеждие от ангелската кралица, той дойде при нас в Шльонск и при завръщането ни в милото отечество, когато коварният враг ни скрои засада, поменатият оршански хоронжи само с още трима души се хвърли върху цялата неприятелска сила и спаси нашата особа; изпосечен и намушен с рапири, потънал в собствената си рицарска кръв, той беше изнесен полужив от бойното поле…“

Оленка сложи двете си ръце на слепите си очи, вдигна глава и едва поемаше въздух в засъхналата си уста. От гърдите й излизаше стон:

— Боже! Боже! Боже!

И отново прозвуча гласът на свещеника, също така още по-развълнуван:

„А когато под наши грижи оздравя, и тогава не спря, а продължи да воюва и при всеки опасен случай се проявяваше с безкрайна слава и хетманите на двата народа го сочеха за пример на рицарите чак до щастливото превземане на Варшава, след което беше изпратен в Прусия под новоприетото име Бабинич…“

Когато това име прозвуча в черквата, човешката гълчава се превърна сякаш в шум на вълни. Значи Бабинич е той? Значи разгромителят на шведите, спасителят на Волмонтовиче, победителят при толкова битки е Кмичиц?… Шумът се засилваше все повече, множеството започна да се натиска към олтара, за да го види по-добре.

— Боже, благослови го! Боже, благослови! — обадиха се стотици гласове.

Свещеникът се обърна към седалката и благослови пан Анджей с кръстен знак, а той все така облегнат, приличаше по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек, защото от щастие душата му беше излязла от него и полетяла към небесата.

После духовникът продължи:

„А там опустоши с огън и меч неприятелския край, допринесе най-много за победата при Простки, собственоръчно свали и плени княз Богуслав, а после, извикан в нашето Жмуджко староство, тамошните incolae 197 197 Жители (лат.). — Бел.прев. най-добре трябва да знаят какви безкрайни услуги оказа, колко градове и села запази от неприятелска ръка.“

— Знаем! Знаем! Знаем! — гърмеше в цялата черква.

— Тишина — каза свещеникът и вдигна нагоре кралското писмо.

„Затова ние (четеше той по-нататък), като преценихме всички негови заслуги към нашето величество и отечество, които са толкова големи, че син не може да окаже по-големи на баща си и майка си, решихме да ги обявим с това наше писмо, та такъв голям рицар, защитник на вярата, короната и Жечпосполита, да не бъде повече преследван от човешката неблагодарност, а да ходи осенен от заслужената за добродетелите си слава и всеобща любов. А преди следващият сейм да потвърди тези наши желания и да заличи всяко петно от него и преди да можем да го наградим с вакантното упитско староство, любезно молим милите ни жители на нашето Жмуджко староство да запазят тия наши думи в сърцата и умовете си, които самата justitia, fundamentom regnorum 198 198 Справедливост, основата на държавата (лат.). — Бел.прев. ни накара да изпратим, за да бъдат запомнени.“

Тук свещеникът свърши и като се обърна към олтара, започна да се моли; а пан Анджей внезапно усети, че някаква мека длан хваща ръката му. Погледна: беше Оленка и преди той да има време да се усети и да отдръпне ръката си, девойката я вдигна и притисна до устата си пред всички, пред олтара и множеството.

— Оленка! — викна Кмичиц слисан.

Но тя стана, закри лицето си с воала и каза на мечника:

— Чичо! Да си вървим, по-скоро да си вървим оттук!

И излязоха през вратата на закристията.

Пан Анджей се опита да стане, да излезе подире й, но не можа…

Силите му го бяха напуснали съвсем.

Четвърт час по-късно обаче той се намери пред черквата, държан под ръка от пан Володиовски и пан Заглоба.

Множеството от едра и дребна шляхта и простолюдие се натискаше наоколо; жени, едва освободили се от прегръдките на върналия се от война съпруг, вече водени от присъщото на своя пол любопитство, тичаха да погледат тоя страшен някога Кмичиц, днес спасител на Лауда и бъдещ староста. Кръгът около него се свиваше все повече, та най-сетне лауданците трябваше да обградят рицаря и да го пазят от натиска.

— Пан Анджей! — викаше пан Заглоба. — Ето, донесохме ти подарък. Сам не си очаквал такъв! Сега във Водокти, във Водокти, на годеж и сватба!…

По-нататъшните думи на пан Заглоба се загубиха в гръмкия възглас, който всички лауданци нададоха дружно под командването на Юзва Безноги:

— Да живее пан Кмичиц!

— Да живее! — повториха тълпите. — Да живее нашият упитски староста! Да живее!

— Във Водокти! Всички! — отново избоботи гръмко пан Заглоба.