Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Панна Александра изпрати щедри дарове за благодарствена литургия в Упита, но от тоя ден престанаха да ходят пратеници и — чудно нещо! — заедно с успокоението в сърцето на девойката взе да се пробужда по-раншното недоволство от пан Анджей. Отново й идваха всеки миг в ума неговите провинения, които бяха толкова тежки, че не можеха да бъдат простени. Само смъртта можеше да ги покрие със забрава… Когато здравето му наближаваше да се възвърне, те отново тежаха върху него… И все пак горката Оленка си повтаряше всеки ден всичко, което можеше да се приведе в негова защита.

А тя толкова се беше настрадала през тия дни, толкова терзания имаше в душата й, че те почнаха да се отразяват на здравето й.

Това обезпокои много пан Томаш и една вечер, когато останаха сами, той я попита:

— Оленка, я ми кажи откровено, какво мислиш ти за оршанския хоронжи?

— Бог знае, че не желая да мисля за него! — отговори тя.

— Защото, виждаш ли… отслабнала си… Хм!… Може би ти още… Аз не настоявам за нищо, само бих искал да зная какво става в тебе… Дали не мислиш, че волята на покойния ти дядо трябва да бъде изпълнена?

— Никога! — отговори Оленка. — Дядо ми е оставил отворена вратичка… и аз ще почукам на нея на Нова година. С това ще се изпълни неговата воля.

— И аз не вярвах никак това, което някои подхвърляха тук — отвърна мечникът, — че Бабинич и Кмичиц са едно и също лице, но ето че той се е бил при Магеров с неприятелите в защита на отечеството и е пролял кръвта си. Късно се е поправил, но все пак се е поправил!

— Но сега и княз Богуслав служи на краля и Жечпосполита — отговори девойката с огорчение. — Нека Бог прости и на двамата, и особено на тоя, който е пролял кръвта си… Все пак хората винаги ще имат право да кажат, че в моменти на най-голямо бедствие, в моменти на поражения и упадък те са били против отечеството, а са минали на негова страна едва тогава, когато кракът на неприятеля се препъна и личната им изгода ги накара да държат с победителя. Ето къде е тяхната вина! Сега вече няма предатели, защото няма печалба от предателството! Но каква е заслугата от това?… Не е ли то ново доказателство, че такива хора са готови винаги да служат на по-силния? Дано даде Бог, дано даде Бог да бъде другояче, но Магеров не може да покрие такива провинения…

— Това е вярно! Не мога да отрека! — отговори мечникът. — Тежка истина, но все пак истина! Всички по-раншни предатели преминаха масово на страната на краля.

— Над оршанския хоронжи — продължи девойката — тежи още по-страшно обвинение, отколкото върху княз Богуслав, защото пан Кмичиц се е предложил да вдигне ръка срещу краля, от което се е уплашил сам князът. Нима това може да бъде заличено от едно случайно нараняване?… Аз бих дала да ми отсекат тая ръка, да не беше така… но то е било, е и няма да се заличи. Изглежда, че Бог го е оставил жив именно за да може да изкупи вината си… Чичо, мили! Чичо мили! Ние бихме се мамили сами, ако поискаме да си втълпим, че той е чист. И каква полза от това? Нима съвестта ще позволи да бъде измамена? Нека бъде волята Божия. Това, което се е разкъсало, то повече няма да се свърже и не бива да се свърже! Щастлива съм, че пан хоронжият е жив… Признавам това, защото се вижда, че Бог още не е вдигнал от него изцяло своето милосърдие… Но това ми стига! Ще бъда щастлива, когато чуя, че е заличил вината си, но нищо повече не искам, не желая! Дори душата ми да трябва още да страда… Бог да му е на помощ…

Оленка не можа да говори повече, защото избухна в силен и жален плач, но това беше последният й плач. Тя изказа всичко, което носеше в сърцето си, и от тоя момент спокойствието й отново започна да се възвръща.

Чепатата юнашка душа наистина не искаше да излиза от телесното си покривало и не излезе. Месец след завръщането в Любич раните на пан Анджей взеха да заздравяват, а още по-рано съзнанието му се възвърна и когато той се огледа по стаята, веднага разбра, че е вече в Любич.

После захвана да вика верния си Сорока.

— Сорока! — каза той. — Божията милост е над мене! Чувствам, че няма да умра!

— Тъй вярно! — отговори старият войник и разтърка сълзата си с длан.

А Кмичиц продължи да говори като че ли на себе си:

— Изкуплението е завършено… ясно виждам това. Божията милост е над мене!

После помълча малко, само устните му се движеха в молитва.

— Сорока! — каза отново след малко.

— Слушам, ваша милост!

— А кой е там, във Водокти?