Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Селата и градовете почнаха да се възстановяват от пепелищата; населението се връщаше от горите, по нивите се появиха плугове.

През есента на 1657 година, веднага след унгарската война, в по-голямата част от земите и околиите беше вече тихо, спокойствие цареше преди всичко в Жмудж.

Тия от лауданците, които навремето си бяха тръгнали с пан Володиовски, все още бяха някъде по бойните поля, но вече се очакваше завръщането им.

В това време в Морози, Волмонтовиче, Дрожейкани, Мозги, в Гошчуни и Пацунеле жените, младите момчета и момичета и старците оряха, сееха зимниците, възстановяваха с общи сили къщите по ония места, през които беше преминал пожарът, та след завръщането си бойците да могат да намерят поне покрив над главите си и да не примират от глад.

Оленка седеше от някое време във Водокти заедно с Ануша Борзобогата и мечника. Пан Томаш не бързаше да отиде в своето Билевиче, първо, защото то беше изгорено, второ, защото му беше по-приятно да бъде с момичетата, отколкото сам. През това време с помощта на Оленка възстановяваше стопанството във Водокти.

А панна Александра искаше да стегне по възможност най-добре Водокти, понеже то заедно с Митруни щеше да бъде нейното дарение при постъпването й в манастира, с други думи, щеше да стане собственост на ордена на бенедиктинките, при които горката Оленка възнамеряваше да постъпи като послушница навръх Нова година.

Защото тя прецени всичко, което и се бе случило — и променливата си съдба, и разочарованията, и болките, и дойде до убеждението, че такава трябва да е волята Божия. Струваше й се, че някаква всемогъща ръка я тласка към килията, че някакъв глас й говори и казва:

„Там е най-доброто успокоение и краят на всички земни грижи!“

И тя реши да последва тоя глас; но все пак дълбоко в съвестта си чувстваше, че душата й още не е успяла да се откъсне напълно от земята, та желаеше най-напред да я подготви с гореща набожност, с добри дела и труд. А при тия й усилия често й пречеше ехото от света.

Ето например хората започнаха да подхвърлят, че тоя преславен Бабинич е Кмичиц. Едни възразяваха енергично, други повтаряха все по-упорито тоя слух.

Оленка не повярва. Прекалено дълбоко се бяха врязали в паметта й всички дела на Кмичиц и неговата служба при Радживилови, та дори за момент не можеше да допусне, че той е победителят на Богуслав и толкова верен слуга на краля, толкова горещ патриот. Все пак спокойствието й беше смутено, а скръбта и болката се надигнаха отново в гърдите й.

Тя можеше да преодолее всичко това, като ускори постъпването си в манастира, но монашеските братства бяха разпръснати; монахините, които не бяха загинали от войнишките своеволия през време на войната, едва сега започваха да се събират.

А и в страната цареше всеобща оскъдица, та който искаше да се скрие зад манастирските стени, трябваше не само да идва със собствен хляб, но и цялото братство да храни с него.

Оленка искаше да отиде именно с хляб в манастира, да стане не само сестра на монахините, но и да се погрижи за тяхната прехрана.

Мечникът знаеше, че неговият труд предстои да отиде за Божията слава, та работеше усърдно. Заедно обикаляха нивите и чифлиците и контролираха есенните работи, които трябваше да дадат плод през идната пролет. Понякога ги съпровождаше и Ануша Борзобогата, която не можеше да понесе оскърблението от страна на Бабинич и заплашваше, че също ще постъпи в манастир и че чака само пан Володиовски да доведе лауданците, тъй като иска да се сбогува с някогашния приятел. По-често обаче мечникът правеше обиколките си само с Оленка, защото Ануша не се интересуваше от стопанските работи.

Веднъж двамата тръгнаха на коне за Митруни, където възстановяваха изгорените през войната плевни и обори.

По пътя щяха да се отбият в черквата, защото беше точно годишнината от волмонтовичката битка, при която пристигането на Бабинич ги бе спасило от гибел. Целият ден им мина в различни работи, така че едва надвечер можаха да тръгнат от Митруни. На отиване минаха по черковния път, но на връщане им се налагаше да минат през Любич и Волмонтовиче. Щом видя първите пушеци в Любич, девойката веднага извърна очи и започна бързо да се моли, за да прогони болезнените мисли, а мечникът пътуваше мълчаливо и само се оглеждаше наоколо.

Най-сетне, когато вече отминаха бариерата, каза:

— Това е златна земя! Любич струва колкото две Митруни.

Оленка продължаваше да чете молитви.

Но, изглежда, че у мечника се пробуди някогашният стопанин по призвание, а може би и шляхтичът, склонен малко към ежене, защото след минутка отново каза сякаш на себе си: