Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Всяка от тия хоронгви, когато минаваше покрай разпятието, надаваше възглас и при това поздравяваше пан Анджей със сабите си. А той се радваше все повече. Защото това беше значителна и не лоша сила! Много нещо беше извършил вече той с нея, много неприятелска кръв беше пролял, а Бог знае какво ли още ще успее да извърши.

Големи бяха неговите стари грехове, но и новите му заслуги не бяха малки. Ето че той се беше вдигнал от падението си, от греха и отиде да го изкупва не в притвора на черквата, но на бойното поле, не в пепелта, а в кръвта. Той беше защитавал пресветата Дева, отечеството, краля и сега чувства, че му е по-леко, по-весело на душата. О! Дори гордост изпълва юнашкото сърце, защото не всеки би могъл да се справи така, както той!

Та нали има толкова много изпълнени с огън шляхтичи, толкова рицари в тая Жечпосполита, а защо никой не стои начело на такава хоронгва както той, нито дори Володиовски, нито Скшетуски. Кой при това бе пазил Ченстохова, кой бе бранил краля в теснините? Кой съсече Богуслав? Кой пръв влезе с огън и меч в електорска Прусия?! Ето и сега в Жмудж също почти няма вече неприятели.

Сега пан Анджей почувства онова, което чувства сокол, когато разпери криле и се издига все по-високо и по-високо! Хоронгвите преминаваха и го поздравяваха с гръмки възгласи, а той бе вдигнал глава и се питаше: „Докъде ли ще стигна в тоя си полет?“ И лицето му пламна, защото в тоя миг му се стори, че в себе си носи хетман. Но ако получи хетмански жезъл, ще го получи от бойното поле, от раните си, от заслугите си, от славата си. Пред очите му вече няма да го размахва никакъв предател, както навремето си го размахваше Радживил, а ще му го сложи в ръцете благодарното отечеството по волята на краля. А той няма защо да се грижи кога ще стане това, само трябва да бие и бие — да бие утре, както би вчера!

Тук развихреното рицарско въображение се върна към действителността. За къде трябва да тръгне от Троупе, на кое ново място ще трябва да се залови с шведите?

Внезапно той си спомни за писмата, намерени при трупа на Хамилтон, които му предаде Акбах Улан; бръкна с ръка в пазвата си, извади ги, погледна и веднага удивление се изписа на лицето му.

Защото на писмото съвсем ясно беше написано с женски почерк:

„До негова милост пан Бабинич, полковник на татарските и доброволчески войски.“

— За мене?… — каза пан Анджей.

Печатът беше строшен, та той бързо отвори писмото, оглади хартията с длан и зачете.

Но още недовършил, и ръцете му се разтрепераха, лицето му се промени и той викна:

— Слава на Господа-Бога! Боже милостиви! Ето и наградата ми иде от твоите ръце!

Сега той хвана с две ръце подножието на кръста и започна да удря светлата си коса в него. Другояче не знаеше как може да благодари на Бога в тоя момент, не можеше да намери повече думи за молитва, защото го беше овладяла радост, подобна на вихър, и го бе понесла високо чак под небето.

Беше писмото от Анна Борзобогата. Шведите го бяха намерили при Юрек Билевич, а сега през друг труп бе дошло в ръцете на Кмичиц. Хиляди мисли прелитаха през главата на пан Анджей с бързината на татарски стрели.

Значи Оленка не беше в Бяловежките гори, а в четата на Билевич? И той именно я беше спасил, а заедно с нея онова Волмонтовиче, което някога беше изгорил заради другарите си! Изглежда, че Божията ръка е насочвала така стъпките му, та с един замах да заплати за всички злини и на Оленка, и на Лауда. Ето че прегрешенията му са заличени! Може ли сега да не му прости тя, както и тая сива лауданска шляхта? Могат ли да не го благославят? И какво ще каже любимата девойка, която го смята за предател, когато узнае, че тоя Бабинич, който събори Радживил, който до пояс е газил в немска и шведска кръв, който унищожи неприятеля в Жмудж, прогони го в Прусия и Инфлантия, е той, Кмичиц, но вече не побойникът, не осъденият на изгнание, не предателят, а защитникът на вярата, краля и отечеството!

А пък веднага след преминаването на жмуджката граница пан Анджей щеше да разгласи на всички страни кой е тоя преславен Бабинич и ако не направи това, то е само защото се страхуваше, че при самото прозвучаване на истинското му име всички ще се отвърнат от него, всички ще го подозират, ще му откажат помощ и доверие. Само две години са изтекли откак, заблуден от Радживил, той беше избивал ония хоронгви, които не бяха искали да тръгнат заедно с Радживил срещу краля и отечеството. Само преди две години той беше дясната ръка на големия предател!