Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Само Ануша не можеше да вземе участие в нищо, защото най-напред страхът я беше лишил от сили, а после я обхвана толкова голяма радост, та приличаше на лудост. Оленка трябваше да се грижи и за нея, а тя ту се смееше, ту плачеше или пък се хвърляше в прегръдките на другарката си и повтаряше безразборно и объркано:

— Е, какво, кой ни спаси и нас, и мечника, и четата, и цялото Волмонтовиче? Пред кого избяга Сакович? Кой го победи, а и шведите заедно с него?… Пан Бабинич! Е, какво? Аз знаех, че ще дойде. Нали му писах. А той не е забравил! Знаех, знаех, че ще дойде. Аз го доведох тук! Оленко! Оленко! Аз съм щастлива! Не ти ли казвах? Него никой не ще победи! Пан Чарнецки не може да се сравни с него… О, боже, боже! Той нали ще се върне тук? Още днес? Ами ако нямаше да се върне, не щеше да идва, нали?… Оленка, чуваш ли, някакви коне цвилят в далечината…

Но в далечината не цвилеше нищо. Едва на разсъмване се разнесе тропот, възгласи, песни и пан мечникът се върна. Конницата на разпенени от преследването коне изпълни цялото село. Песните, виковете, разказите нямаха край.

Мечникът, омазан с кръв, задъхан, но радостен, разказваше до изгрев-слънце как разпердушинил отряда неприятелски райтари, как летял подир тях цели две мили и ги унищожил почти до крак.

И той, както цялата войска и всички лауданци, беше убеден, че Бабинич ще се върне всеки момент.

Но стана пладне, после слънцето измина втората половина от пътя си и наклони към залез, а Бабинич не се връщаше.

А надвечер се появиха червени петна по лицето на Анушка.

„Дали се е интересувал само от шведите, а не и от мене? — мислеше си тя. — Но все пак той е получил писмото, щом дойде тук…“

Горката, не знаеше, че душите на Браун и на Юр Билевич бяха вече отдавна на оня свят и че Бабинич не беше получил никакво писмо.

Защото, ако бе го получил, щеше да се върне като светкавица във Волмонтовиче, само че… не за тебе, Ануша!

Измина още един ден; мечникът все не губеше надежда и не тръгваше от селото.

Ануша мълчеше упорито.

— Той ме оскърби страшно! Но така ми се пада заради моята боязливост, заради греховете ми! — казваше си тя.

На третия ден пан Томаш изпрати двайсетина души на разузнаване.

Те се върнаха на четвъртия ден с донесение, че пан Бабинич превзел Поневеж, а от шведите не оставил жив никого. После тръгнал неизвестно за къде и всякакъв слух за него изчезнал.

— Вече няма да го намерим, докато не се яви отново! — каза на това мечникът.

Ануша стана цяла усойница: който от по-младите шляхтичи и офицери се доближеше до нея, веднага го ухапваше. А на петия ден тя каза на Оленка:

— Пан Володиовски е също така добър войник, но не е такъв грубиян.

— А може би — отговори на това Оленка замислено, — може би пан Бабинич си остава верен на оная, за която ти е споменавал по пътя от Замошч.

На това Ануша каза:

— Добре! Все ми е едно…

Но тя не каза истината, защото на нея съвсем още не й беше все едно.

Сакович беше така окончателно разбит, че едва успя да се скрие в горите близо до Поневеж с още четирима души. После цели месеци скита из тях, преоблечен като селянин, и не смееше да се покаже на белия свят.

А Бабинич връхлетя върху Поневеж, изби там гарнизона от шведска пехота и тръгна да преследва Хамилтон, който не можеше да бяга към Инфлантия поради значителните полски сили, съсредоточени в Шавле и по-нататък при Бирже, та изви встрани към изток с надежда, че ще успее да се промъкне до Вилкомеж. Той се беше вече усъмнил, че ще спаси своя полк, и само гледаше да не изпадне в ръцете на Бабинич, тъй като навсякъде се говореше, че тоя суров воин заповядвал да избиват пленените до крак, за да не се товари с грижи.

И така нещастният англичанин бягаше като елен, гонен от глутница вълци, а Бабинич го преследваше още по-ожесточено; затова не се върна във Волмонтовиче и дори не попита каква чета бе успял да спаси.

Първите слани вече бяха почнали да покриват сутрин земята, та бягството ставаше по-трудно, защото следите от копита се запазваха върху горската почва. В полята нямаше паша, конете гладуваха страшно.

Райтарите не смееха да се спират по-дълго по селата от страх, че упоритият неприятел може да ги настигне всеки миг.

Най-сетне теглото надмина всяка граница; войниците се хранеха само с листа, дървена кора и със собствените си коне, които гинеха от умора.

След една седмица те сами взеха да молят своя полковник да се обърне с фронт срещу Бабинич и да приеме боя, защото предпочитат да умират от меч, отколкото от гладна смърт.