Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Така двамата стигнаха близо до Волмонтовиче.

Мечникът, който по-рано се навърташе близо до селото, вече от една седмица се намираше в него и дори не можеше и да помисли какви страшни гости ще има съвсем наскоро.

Но една вечер момченца от Бутримите, които пасяха коне извън Волмонтовиче, съобщиха, че от гората излязла някаква войска и се приближава откъм юг. Мечникът обаче беше достатъчно стар и опитен войник, та веднага взе предпазни мерки. Той настани пехотата си, която отчасти вече беше снабдена с пушки от Домашевичите, в неотдавна възстановените къщи, а една част зае бариерата, през която се влизаше в селото, самият той пък заедно с конницата застана малко по-надире, зад плетищата, на просторното пасище, което достигаше до рекичката. Мечникът направи това главно за да го похвали Бабинич, който трябваше да разбира от добри разпореждания; но позицията му наистина беше силна.

След като Кмичиц бе изгорил селото, за да отмъсти за убитите си другари, то се възстановяваше малко по малко; а понеже по-късно шведската война наложи прекъсване на работата, по главната улица бяха натрупали много греди, мертеци, дъски. Цели купища материал имаше и около бариерата, та пехотата, макар и не толкова обучена, можеше да се отбранява дълго, скрита зад него.

Във всеки случай тя осигуряваше конницата срещу първата атака. Мечникът толкова много желаеше да се покаже пред Бабинич с познанията си по военното дело, че дори изпрати разезд за разузнаване.

Но какво беше неговото изумление, а в първия момент и ужас, когато от далечината, иззад горичката, достигна ехо от гърмежи, после на пътя се показа разездът, но той летеше галоп с облак от неприятели зад гърба му.

Мечникът веднага се спусна към пехотата, за да издаде последни заповеди, а в това време от горичката започнаха да се изсипват все по-гъсти маси от неприятели и вървяха като скакалци към Волмонтовиче с оръжие, което светеше при залеза на слънцето.

Горичката беше близко, та като понаближи, конницата веднага пусна конете си в кариер, понеже искаше с един замах да премине през бариерата, но внезапният огън на пехотата я спря на място. Дори първите редове се оттеглиха доста безредно и само петнайсетина души достигнаха с конските гърди до преградите от колове.

В това време мечникът също се съвзе, втурна се към конницата и заповяда на всички, които имаха пистолети или пушки, да отидат в помощ на пехотата.

Явно беше, че неприятелят е също така снабден с мускети, защото веднага след първото нападение започна много силен, макар и нередовен огън.

И така от двете страни загърмяха ту по-бързо, ту по-бавно; куршумите долитаха със съскане чак до конницата, удряха по къщите, плетищата, по купищата от греди; дим се простря над Волмонтовиче, барутна миризма изпълни улицата.

Така че Ануша имаше това, което бе искала, тоест битка.

Двете девойки още в първия момент възседнаха кончетата си по заповед на мечника, та в случай че неприятелските сили се окажат твърде големи, да могат да се оттеглят заедно с четата. Затова и ги сложиха в задните редове на конницата.

Но въпреки че Ануша носеше сабя на кръста си и рисово калпаче на главата, тя още отначало загуби ума и дума. Тая девойка, която толкова добре умееше да се справя в стаята с офицерите, не намери нито капка енергия, когато дойде време да застане на бойното поле очи срещу очи със синовете на Белона 185 185 Римска богиня на войната, сестра на Марс. — Бел.прев. . Пищенето и ударите на куршумите я ужасяваха; хаосът, тичането на ординарците, гърмът на мускетите и стоновете на ранените правеха да губи съзнание, а барутната миризма спираше дъха в гърдите й. Стана й лошо, лицето й побледня като платно и тя почна да се гърчи и да пищи като дете; най-сетне един от шляхтичите, младият пан Олеша от Кемнари, трябваше да я вземе в прегръдките си. Той я държеше здраво, по-здраво, отколкото трябваше, и беше готов да я държи така до края на света.

Но войниците наоколо започнаха да се смеят.

— Рицар с рокля! — обадиха се гласове. — Върви да садиш кокошки и да чистиш пера!

А други викаха:

— Пане Оленка! Щит ти се залепи на ръката, но през него Купидон по-лесно ще те прониже със стрелата си!…

И добро настроение обзе войниците.

Други обаче предпочитаха да гледат Оленка, която се държеше съвсем другояче. Отначало, когато покрай нея прелетяха няколко куршума, и тя побледня и не можеше да удържи да не навежда главата си и да затваря очи; но после рицарската кръв се разигра в нея, лицето и пламна като роза, тя повдигна глава и загледа с безстрашно око пред себе си. Разширените и ноздри сякаш поемаха с удоволствие барутната миризма. А понеже димът около бариерата ставаше все по-гъст и закриваше доста много гледката, като видя, че офицерите отиват напред, за да следят по-добре хода на битката, смелата девойка тръгна заедно с тях, без дори да мисли какво прави.