Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И наистина думите й започнаха бързо да се потвърждават. Вече нямаше и най-малко съмнение, че страшният воин, наричан Бабинич, се беше придвижил от Тауроги навътре в страната по посока към север.

При Колтине разби полковник Балдон и унищожи напълно неговата част; при Ворне съсече шведската пехота, която отстъпваше пред него към Телше; при Телше води по-голяма победоносна битка с двама полковници, Норман и Худенскьолд, в която Худенскьолд падна убит, а Норман с остатъците от войската избяга чак в Загури на самата жмуджска граница.

От Телше Бабинич тръгна към Куршани, като гонеше пред себе си по-малки шведски части, които се криеха презглава от него под крилата на по-големите гарнизони.

Името на победителя се носеше от Тауроги и Полонга до Бирже и Вилкомеж. Разказваха за жестокостите му над шведите: говореше се, че войската му, която отначало се състояла само от един малък татарски чамбул и доброволческа хоронгвичка, сега расте от ден на ден, защото всичко живо тича към него, всички партизански чети се свързват с него, а той умее да ги държи с желязна ръка и да ги води срещу неприятеля.

Умовете бяха толкова заети с победите му, че вестта за поражението, което пан Гошевски претърпя от Стенбок при Филипов, мина почти без ехо. Бабинич беше по-близо и с Бабинич се занимаваха повече.

Ануша молеше всеки ден мечника да тръгне и се присъедини към прославения боец. Подкрепяше я и Оленка, настояваха всички офицери и шляхтичи, възбуждани дори само от любопитство.

Но това не беше лесно. Първо, Бабинич се намираше на други места; второ, той често изчезваше така, че по цели седмици не се чуваше нищо за него, и отново се появяваше заедно със съобщение за нова победа; трето, всички шведски отряди и гарнизони от градовете и градчетата бяха преградили пътищата с големи свои групи, за да се пазят от него; най-сетне отвъд Рошене се беше появил значителен отряд на Сакович, за който се съобщи, че страхотно унищожава всичко пред себе си и с големи изтезания разпитва хората за четата на Билевич.

Мечникът не само че не можеше да тръгне към Бабинич, но се страхуваше, че може би наскоро ще му стане тясно и в района на Лауда.

И понеже сам не знаеше какво да предприеме, довери се на Юрек Билевич, че има намерение да се оттегли на изток в Роговските гори. Юрек веднага се изтърва с тая новина пред Ануша, а тя отиде направо при мечника.

— Чичко мили — каза му тя (защото го наричаше така винаги когато искаше да издейства нещо от него), — чух, че щели сме да бягаме. Не е ли срам за един такъв знаменит воин да офейква само като чуе за неприятеля?

— Ти, ваша милост, винаги ще бъдеш на всяко гърне мерудия — отговори мечникът, изпаднал в затруднено положение. — Това не е работа на ваша милост.

— Добре, тогава вие се оттегляйте, а аз ще остана тук.

— За да те улови Сакович ли? Ще видиш!

— Сакович няма да ме улови, защото пан Бабинич ще ме опази.

— Да, той ще знае къде си! Казах вече, че не ще успеем да се промъкнем до него.

— Но той може да дойде при нас. Аз съм негова позната; ако можех само да му изпратя писмо, сигурна съм, че ще дойде тук, след като по-напред разбие Сакович. Той ме обичаше малко и не би отказал помощ.

— А кой ще се наеме да занесе писмото?

— Можем да го изпратим по кой да е селянин…

— Това няма да е лошо, няма да е лошо, в никакъв случай няма да е лошо. Оленка има ум, но и на ваша милост не й липсва. Дори да трябва засега да се скрием в гората пред някоя по-голяма сила, пак ще бъде добре Бабинич да дойде по тия места, понеже така по-скоро ще се присъединим към него. Опитай, ваша милост панно. Куриери ще се намерят, и то сигурни хора…

Зарадвана, Ануша започна да търси толкова грижливо, че още същия ден намери дори двама куриери, и то не селяни; единият беше Юрек Билевич, а другият Браун. Двамата трябваше да вземат по едно писмо с еднакво съдържание, та във всеки случай, ако не единият, поне другият да успее да го връчи на Бабинич. Ануша имаше повече трудности със самото писмо, но най-сетне го написа в следния вид:

„От най-дълбоката бездна пиша на ваша милост, ако ме помниш (макар че се съмнявам, тъй като защо ще трябва да помниш, ваша милост!), за да ми дойдеш на помощ. Но смея да се надявам, че не ще ме оставиш в нещастието поради благоволението, което ваша милост проявяваше към мене по пътя от Замошч. Намирам се в четата на пан Билевич, рошенския мечник, който ме подслони, защото аз изведох братаницата му, панна Билевичувна, от пленничеството й в Тауроги. И той, и ние двете сме обсадени от всички страни от неприятели, а именно от шведи и от някой си пан Сакович, пред чиято грешна настойчивост трябваше да бягам и да търся убежище в стана. Аз зная, че ти, ваша милост, не ме обичаше, макар Бог да вижда, че не съм ти сторила нищо зло, а винаги от цялото си сърце съм ти желаела и желая само добро. Но и без да ме обичаш, спаси нещастната сирота от суровите ръце на неприятеля. А Бог ще те възнагради стократно и аз ще се моля за ваша милост, когото днес наричам само добър покровител, а после до смъртта си ще го назовавам мой избавител…“