Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Шведите бяха вече поумнели. Веднага след избухването на въстанието в цялата Жмудж и Литва бяха избити ония, които квартируваха разпръснати по селата; затова сега всички оцелели стояха в набързо укрепените градове, от които излизаха само за по-близки акции. Така стана, че полята, горите, селата и по-малките градчета бяха в полски ръце, но пък всичките по-големи укрепени градове се държаха от шведите и нямаше начин да ги прогонят от тях.

Четата на мечника беше една от най-добрите; другите можеха да постигнат още по-малки резултати. Вярно, че на границата на Инфлантия въстаниците бяха станали толкова дръзки, та на два пъти обсадиха Бирже, който втория път бе принуден да се предаде, но тяхното временно превъзходство се дължеше на това, че де ла Гард бе събрал цялата войска от пограничните с Инфлантия околии, за да отбранява Рига срещу царските войски.

Обаче неговата блестяща и рядка в историята победа правеше да се очаква, че оная война ще свърши скоро, а после в Жмудж ще нахлуят нови шведски войски, упоени от триумфите си. Все пак засега в горите беше доста безопасно и многобройните партизански чети, които сами нямаха сили да предприемат нещо по-голямо, поне можеха да бъдат сигурни, че неприятелят не ще ги търси в далечните глухи дебри.

Затова пан мечникът се отказа от мисълта да търси убежище в Бяловежките гори, пътят до които беше дълъг, а по пътя имаше множество по-големи градове с многочислени гарнизони.

— Господ-Бог даде суха есен — казваше той на момичетата си, — поради което може и по-лесно да се живее sub Jove 184 184 Под открито небе (лат.). — Бел.прев. . Ще заповядам да ви направят хубава шатричка, ще ви дам жена да ви прислужва и ще останете в стана. В тия времена няма по-безопасно убежище от горите. Моето Билевиче е изгорено до основи; разбойници нападат именията, а често това правят и шведски разезди. Къде можете по-безопасно да скриете глава, отколкото при мене, който имам неколкостотин саби на разположение? А когато по-късно времето се влоши, ще ви се намери някаква къщичка в дълбоките дебри.

Тая мисъл се хареса много на панна Борзобогата, защото в четата имаше няколко млади Билевичи, любезни кавалери, освен това непрекъснато се говореше, че пан Бабинич иде към тия места.

И Ануша очакваше, че щом дойде, веднага ще избие шведите, а после… после ще стане каквото Бог даде. Оленка също така смяташе, че е най-безопасно при четата, но искаше да се отдалечат от Тауроги, понеже се страхуваше, че Сакович може да организира преследване.

— Да отидем към Водокти — каза тя, — там ще бъдем между свои. Дори Водокти и да е изгорено, остава Митруни и всички други съседни селца, населени с дребна шляхта. Невъзможно е целият край там да е превърнат в пустиня. В случай на опасност Лауда ще ни брани.

— О, всички лауданци отидоха с Володиовски — възрази младият Юр Билевич.

— Останали са старците и юношите, най-сетне там дори жените могат да се отбраняват в случай на нужда. Там и горите са по-големи от тукашните; ловците Домашевичи или димните Гошчевичи ще ни отведат в Роговските гори, където никакъв неприятел не може да ни намери.

— А аз, като обезпеча обоза и вас, ще нападна шведите и ще чистя ония, които посмеят да се покажат край горите — каза пан мечникът. — Това е хубава мисъл! Тук няма какво да правим, там можем да окажем по-големи услуги.

Кой знае дали мечникът не се хвана с готовност за тоя съвет на панна Александра, понеже в душата си също така се страхуваше малко от Сакович, който, изпаднеше ли в отчаяние, можеше да бъде страшен.

Сам по себе си обаче съветът беше умен, затова веднага се хареса на всички и мечникът още същия ден изпрати пехотата под командването на Юр Билевич, за да се промъкне през горите по посока на Кракинов; а сам той тръгна с конницата два дни по-късно, като преди това събра подробни сведения дали от Кейдани или от Рошене, между които щеше да мине, не е излязла някаква по-голяма шведска военна част.

Движеха се бавно и предпазливо. Девойките пътуваха на селски каруци, а понякога на коне, за каквито мечникът се беше погрижил.

Ануша получи от Юр лека сабичка като подарък, препаса я храбро на копринен колан и с кривнато калпаче на глава обикаляше хоронгвата като някакъв ротмистър. Забавляваше я тоя поход и сабите, които лъщяха на слънцето, както и запалените огньове нощем. Младите офицери и войниците се възхищаваха много от нея, а тя шареше с очи на всички страни, разплиташе при похода плитките си, за да ги плете по три пъти на ден на бреговете на бистрите потоци, които й заместваха огледалото. Тя говореше често, че иска да види битка, за да даде пример на храброст, но всъщност съвсем не желаеше сражение; искаше само да завладее сърцата на всички млади бойци и наистина завладя безкраен брой от тях.