Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кмичиц видя всички тия панове и ускори крачка, а пан Гошевски, понеже беше не само щастлив военачалник, но и благороден човек, без сянка на завист в сърцето, щом го съзря, възкликна:

— Ето, пристига истинският victor! Той направи да спечелим днешното сражение, аз пръв заявявам това публично. Ваша милост панове, благодарете на пан Бабинич, защото, ако не беше той, нямаше да минем през реката!

— Vivat Бабинич! — викнаха няколко десетки гласове. — Vivat! Vivat!

— Къде си се учил на война, войниче — попита хетманът въодушевено, — че така изведнъж разбра какво трябва да правиш?

Кмичиц не отговаряше, тъй като беше прекалено изморен, само се кланяше на всички страни и търкаше с ръка изпоцапаното си от пот и барутен дим лице. Очите светеха с необикновен блясък, а в това време поздравленията продължаваха непрекъснато. Отряд след отряд се връщаше на разпенени коне и щом пристигнеше, присъединяваше се с цяла гръд към гласовете в чест на Бабинич. Шапките хвърчаха нагоре, а който имаше пълни пистолети, даваше огън.

Внезапно пан Анджей се изправи на седлото, вдигна нагоре двете си ръце и викна като гръм:

— Vivat Ян Казимеж! Нашият господар и милостив баща!

Сега се вдигна такъв вик, сякаш беше започнала нова битка. Неизразим ентусиазъм обзе всички.

Княз Михал отпаса сабята си с ножница, украсена с диаманти, и я даде на Кмичиц. Хетманът наметна върху раменете му скъпоценния си плащ, а той отново вдигна ръце нагоре.

— Vivat нашият хетман, вожд победител!

— Crescat, floreat! 183 183 Да живее, буквално: да расте, да цъфти (лат.). — Бел.прев. — отговориха в хор.

След това почнаха да докарват взетите знамена и да ги забучват в насипа под краката на вождовете. Неприятелят не беше спасил нито едно: имаше пруски от редовната армия, пруски от опълчението, шляхтишки, имаше шведски, Богуславови — и всички те се развяха пъстри като дъга по насипа.

— Това е една от най-големите победи през тая война! — извика хетманът. — Израел и Валдек са в плен. Полковниците избити или в плен, войската съсечена до крак…

Тук той се обърна към Кмичиц:

— Пане Бабинич, ти, ваша милост, трябва да се срещна нататък с Богуслав… Какво става с него?

Сега и пан Володиовски се загледа втренчено в очите на Кмичиц, а той отговори бързо:

— Бог наказа княз Богуслав с ето тая ръка!

При тия думи той протегна десницата си, но в същия миг малкият рицар се хвърли в прегръдките му.

— Анджей! — викна той. — Не съм завистлив! Бог да те благослови!

— Ти ми научи ръката! — отговори пан Анджей трогнат. Но по-нататъшното излияние на братски чувства бе спряно от княза крайчи.

— Нима моят братовчед е убит? — попита той живо.

— Не е убит — отвърна Кмичиц, — защото му подарих живота, но е ранен и хванат. Ето там, карат го моите ногайци!

При тия думи изумление се отрази по лицето на пан Володиовски, а очите на рицарите се обърнаха към равнината, където се появи отряд от няколко десетки татари и се приближаваше бавно; най-сетне, като мина покрай купищата разнебитени коли, приближи се на няколко десетки крачки от окопа.

Тогава видяха, че един татарин, който яздеше отпред, кара пленник; всички познаха Богуслав, но при каква промяна на съдбата!…

Той, един от най-могъщите панове в Жечпосполита, той, който още до вчера мечтаеше за самостоятелна държава, той, княз на германския райх, сега вървеше пеш, с примка на шията, край татарски кон, без шапка, с кървава глава, завързана с мръсна дрипа. Такова настървение обаче имаше в сърцата на рицарите срещу тоя магнат, че това страшно унижение не събуди съжаление у никого, напротив, почти всички уста викнаха в един миг:

— Смърт на предателя! Да го насечем със сабите си! Смърт! Смърт!

А княз Михал закри очите си с ръка, защото все пак един Радживил караха при такова унижение. Внезапно той почервеня и викна:

— Ваша милост панове! Това е мой братовчед, това е моя кръв, а аз не пожалих нито живота, нито имота си за отечеството! Мой враг е, който вдигне ръка срещу тоя нещастник.

Рицарите млъкнаха веднага.

Всички обичаха княз Михал за неговата храброст, щедрост и сърце, проявени в защита на отечеството. Та нали когато цяла Литва беше паднала в ръцете на хиперборейците, той единствен се беше отбранявал в Нешвеж. През време на шведската война отхвърли увещанията на Януш и един от първите се присъедини към титовецката конфедерация; затова и сега гласът му беше чут. Най-сетне може би никой не искаше да настрои срещу себе си такъв силен пан, важното е, че сабите се скриха веднага в ножниците, а няколко офицери, свързани с Радживилови, извикаха: