Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Князът се наведе върху седлото; враният кон сякаш не докосваше земята с крака, а само се чернееше по зелената трева като лястовичка, която се стрелка над земята; дорестият протегна шия като жерав, сви уши и сякаш искаше да изскочи от собствената си кожа. Минаваха покрай самотни върбови храсти, покрай групи дървета, покрай елшови горички; татарите останаха на един, на два, на три хвърлея, а те летяха ли, летяха. Кмичиц изхвърли пистолетите си от кобурите, за да стане по-леко на коня, а сам с впит в Богуслав поглед, със стиснати зъби, почти легнал върху шията на жребеца, бодеше с шпорите покритите му с пяна хълбоци с такава сила, че скоро пяната, която падаше на земята, почервеня.

Но разстоянието между него и княза не само че не намаля дори с една педя, но почна да расте. „Лошо! — помисли пан Анджей. — Тоя кон не може да бъде настигнат от никакъв татарски жребец!“

А когато след няколко скока разстоянието се увеличи още повече, той се изправи на седлото, пусна сабята на портупея и като сложи ръце около устата си, завика с гръмлив глас:

— Бягай, изменнико, от Кмичиц! Ако не днес, утре ще те пипна!

Едва тия думи бяха прозвучали във въздуха, и князът, който ги чу, внезапно се огледа бързо назад и като видя, че пан Кмичиц го гони сам, вместо да бяга по-нататък, направи кръг и се спусна към него с рапира в ръка.

Пан Анджей нададе страхотен вик на радост и без да задържа коня, вдигна сабята за сеч.

— Смърт! Смърт! — извика князът.

И в желанието си да удари по-сигурно, почна да възпира коня си.

Когато Кмичиц долетя, също спря своя кон, та чак копитата му се заровиха в земята, и пресрещна рапирата със сабята си.

Тогава двамата се сплетоха така, че двата коня образуваха почти едно цяло. Разнесе се страшен звън на желязо, бърз като мисълта; никои очи не биха могли да доловят светкавичните движения на рапирата и сабята, нито да различат княза от Кмичиц. Понякога се мярваше черната шапка на Богуслав, понякога блясваше шлемът на Кмичиц. Конете се въртяха около себе си в кръг. Мечовете звънтяха все по-страшно.

След няколко удара Богуслав престана да подценява противника си. Всички страхотни мушкания, които беше научил от френските майстори, бяха отблъснати. Обилна пот вече течеше от челото му и се смесваше по лицето с белилото и червилото, умора вече чувстваше в дясната си ръка… Започна да го обзема удивление, после нетърпеливост, после яд, затова реши да свърши и мушна така страшно, та чак шапката падна от главата му.

Кмичиц отблъсна с такава сила, че рапирата на княза отхвръкна чак до бедрото на коня и преди Богуслав да успее да се закрие отново, пан Анджей го удари в челото със самия край на сабята си.

— Christ! 182 182 Христе (нем.). — Бел.прев. — викна князът на немски.

И се прекатури на земята. Падна възнак.

Пан Анджей стоя един миг като замаян, но се опомни бързо; пусна сабята си на портупея, прекръсти се, после скочи от коня и като хвана отново дръжката, приближи се до княза.

Той беше страшен, защото бе бледен като платно от умора, устните му бяха стиснати, а лицето изразяваше неумолима омраза.

Ето че смъртният му и толкова могъщ враг лежеше сега в кръв пред краката му, жив още и в съзнание, но победен, и то нито с чуждо оръжие, нито с чужда помощ.

Богуслав го гледаше с широко отворени очи и следеше внимателно всяко движение на победителя. А когато Кмичиц застана над самия него, извика бързо:

— Не ме убивай! Откуп!

Вместо отговор Кмичиц стъпи с крак върху гърдите му и натисна с всичка сила, после допря върха на сабята си до гърлото му, та кожата се огъна под острието; трябваше само да мръдне с ръка, да натисне малко по-силно, но той не искаше да го убие изведнъж; желаеше още да се радва на тая гледка и да направи смъртта по-тежка за неприятеля. Той впи очи в неговите и стоеше над него, както лъв стои върху съборен бивол.

Внезапно князът, от чието чело изтичаше все повече кръв, така че цялата задна част на главата сякаш тънеше в локва, се обади още веднъж, но вече с много сподавен глас, защото кракът на пан Анджей продължаваше да натиска гърдите му:

— Девойката… слушай…

Щом пан Анджей чу тия думи, махна крака си от гърдите на княза и вдигна сабята.

— Говори! — каза той.

Но княз Богуслав само дишаше дълбоко известно време и най-после отговори с вече по-силен глас:

— Ако ме убиеш, момичето ще загине… Заповеди са дадени!

— Какво направи с нея? — попита Кмичиц.

— Остави ме, тогава ще ти я върна, заклевам се… в евангелието…