Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Първи се втурнаха към брода хората на пан Корсак, но се върнаха в безредие; втора — хоронгвата на Войнилович, която стигна до средата на реката и се оттегли, наистина бавно, защото това беше кралски полк и един от най-храбрите в цялата войска, но със загуба на двайсет души офицери, знаменити шляхтичи, и деветдесет редници.

Водата между чакъла, който беше единственото място за преминаването на войската, плющеше от ударите на куршумите, сякаш валеше проливен дъжд. Оръдейните снаряди прелитаха от другата страна и разпръскваха облаци пясък.

Самият пан подскарби долетя в галоп и като погледа, реши, че е невъзможно нито един човек да премине на отсрещния бряг.

Това обаче можеше да реши изхода на битката. Ето защо челото на хетмана се сбръчка силно. Той погледа малко през далекогледа цялата линия на неприятелските войски и викна на адютанта си:

— Тичай при Хасун бей — нека ордата да се прехвърли както може през реката и да нападне обоза. Каквото намерят в колите, е тяхно! Там няма оръдия, ще имат работа само с реката.

Офицерът полетя с всички сили на коня; а хетманът се придвижи по-нататък, където под върбалака в една ливада стоеше лауданската хоронгва, и се спря пред нея.

Володиовски стоеше начело на хоронгвата мрачен, но мълчалив, само гледаше очите на хетмана и мърдаше мустачки.

— Какво мислиш, ваша милост? — попита хетманът. — Татарите ще се прехвърлят ли?

— Татарите ще се прехвърлят, но Кмичиц ще загине! — каза Володиовски.

— За Бога! — викна внезапно хетманът. — Тоя Кмичиц, ако има глава на раменете, би могъл да спечели битката, а не да загине!

Володиовски не отговори нищо, но си помисли: „Или не трябваше да бъде пускана никаква хоронгва отвъд реката, или пет едновременно…“

Хетманът отново загледа през далекогледа към далечната бъркотия, която пан Кмичиц предизвикваше оттатък реката; изведнъж малкият рицар, който не можеше да стои по-дълго спокойно, се приближи до хетмана и вдигнал сабята си с острието нагоре, каза:

— Ваше достойнство! Ако заповядате, аз ще се опитам да мина брода.

— Стой! — отговори пан подскарбият доста остро. — Стига ни, че ще загинат ония.

— Те вече загиват! — каза Володиовски.

И наистина врявата стана по-доловима и се засилваше все повече. Явно беше, че Кмичиц се оттегля обратно към реката.

— За Бога! Точно това исках — викна внезапно хетманът и полетя като светкавица към хоронгвата на Войнилович.

Пан Кмичиц наистина се оттегляше. След удара на червените драгуни хората му започнаха да се секат с тях и изтръгваха последните си сили; но те вече не можеха да си поемат дъх в гърдите, уморените им ръце се отпускаха, все повече трупове падаха и само надеждата, че всеки момент иззад реката ще дойде помощ, още поддържаше духа в тях.

Но ето че измина половин час, а още не се чуваше възгласът „бий!“; вместо това Богуславовият полк тежка конница полетя на помощ на червените драгуни.

„Смъртта иде!“ — помисли Кмичиц, като ги видя да се приближават отстрани.

Но той беше войник, който до последния момент никога не се съмняваше не само в своя живот, но и в победата. Дългогодишната и рискована бойна практика му беше дала също така много военни знания, затова вечерната светкавица не пламва и не гасне толкова бързо, колкото бързо в главата на Кмичиц се мярна следната мисъл:

„Явно е, че те не могат да се прехвърлят при неприятеля през брода, а щом не могат, ще им го докарам аз…“

А понеже полкът на Богуслав беше вече на не повече от сто крачки и както се бе засилил с пълен устрем, всеки момент можеше да удари неговите татари и да ги разпръсне, пан Анджей допря свирката до устата си и свирна така пронизително, че най-близките драгунски коне се вдигнаха на крака и седнаха на задниците си.

Веднага изсвирването се повтори и от другите свирки на татарските офицери и вихърът не върти така бързо пясъка, както целият чамбул обърна конете си за бягство.

Остатъците от райтарския полк, червените драгуни и полкът на Богуслав полетяха подир тях.

Офицерските викове: „Напред“ и „Gott mit uns!“ 180 180 Бог е с нас (нем.). — Бел.прев. прозвучаха като буря и настана чудна гледка. По просторната лъка безредният и разбъркан чамбул се носеше направо към обсипания с куршуми брод и летеше, като че ли се носеше на крила. Всеки татарин беше прилегнал до коня, притиснал се до него, скрил се в гривата и врата му, така че ако не беше облакът стрели, които хвърчаха към райтарите, човек би казал, че бягат само коне без ездачи; зад тях с гръм, вик и тропот се носеха грамадни люде, в чиито десници лъщяха издигнати мечове.