Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Разрешете ми, ваши милости, да отида да спя — каза Рьосел. — Страшно съм уморен; татаринът ме кара две мили на въже.

Кмичиц плесна с ръце, за да дойде Сорока, и му повери пленника, а после се върна с бърза крачка при пан Володиовски.

— Стига вече! — каза той. — По-добре да загина, по-добре сто пъти да загина, отколкото да живея всред тия непрекъснати тревоги и несигурност. Ето и сега, когато Рьосел спомена за тия момичета, стори ми се, че някой ме удари с чук по челото.

В отговор пан Володиовски тресна с рапирата си.

— Време е да свършваме! — каза той.

В тоя миг при хетманската квартира затръбиха и веднага по всички литовски хоронгви се обадиха тръби, а в чамбулите свирки.

Войската почна да се събира и след един час беше на поход.

Преди да изминат една миля, долетя пратеник от хоронжи Бегански от хоронгвата на пан Корсак със съобщение до хетмана, че са хванати няколко райтари от някаква по-голяма част, която прибирала всички селски коли и коне от тая страна на реката. Разпитани на място, те признали, че обозът и цялата войска щели да напуснат Простки на другия ден в осем часа сутринта и че съответните заповеди били вече издадени.

— Да славим Бога и да подкарваме конете да бързат — каза пан подскарбият в отговор на това. — До вечерта тия войски вече няма да ги има!

Тогава изпратиха с най-голям устрем ордата, за да се помъчи час по-скоро да се намери между войската на Валдек и оная пруска пехота, която й иде на помощ. След нея литовските хоронгви тръгнаха в тръс, а понеже повече от тях бяха леки, движеха се толкова бързо, че успяваха да догонват ордата.

Кмичиц тръгна като предна стража на ордата и така летеше с отряда си, че от конете чак пърпор се вдигаше. По пътя лягаше върху седлото, удряше чело в конския врат и се молеше от все сърце: „Не за злото към мене дай да отмъстя, Христе, но за инсултите 178 178 Оскърбленията (лат.). — Бел.прев. , нанесени на отечеството! Аз съм грешник, аз не съм достоен за твоето благоволение, но смили се над мене, позволи ми да пролея тая еретическа кръв, а за твоя слава ще се суша и ще се бия с камшик всяка седмица от тоя ден до края на живота ми!“

После се обърна към пресветата ченстоховска Дева, на която беше служил със собствената си кръв, както и към своя патрон. А като си осигури така тяхното покровителство, веднага почувства, че силна надежда овладява душата му, че необикновена сила нахлува в тялото му, такава сила, пред която всичко ще се превърне на пух и прах. Струваше му се, че от раменете му израстват криле; радостта го обгърна като вихър и той летеше начело на татарите си, та чак искри хвърчаха изпод копитата на коня му. Хиляди диви бойци, наведени над конските шии, се носеха зад него.

Вълната от островърхи гугли се люлееше в такт с конския устрем, лъковете се клатеха върху плещите, пред тях се носеше конският тропот, отзад долиташе глухият шум на следващите ги литовски хоронгви, който наподобяваше шума на придошла река.

И те летяха така всред омайната звездна нощ, която покриваше пътищата и полята, и напомняха грамаден орляк хищни птици, надушили кръв в далечината.

Минаваха покрай буйни поля, дъбрави, ливади, докато най-сетне сърпът на луната побледня и се наклони към запад. Тогава отпуснаха конете и спряха на последна почивка. Бяха вече на около половин миля от Простки.

Татарите започнаха да хранят от ръка конете с ечемик, за да наберат нови сили пред боя. А Кмичиц се прехвърли на един резервен кон и продължи по-нататък, за да хвърли око към неприятелския стан.

След половин час попадна в храсталаците край рекичката на оня малък петигорски разезд, който пан Корсак беше изпратил на разузнаване.

— Е, какво? — попита пан Кмичиц хоронжия. — Какво ново?

— Вече не спят и шумят като пчели в кошер — отвърна хоронжият. — Те щяха вече да тръгнат, но нямаха достатъчно коли.

— Дали може да се види станът някъде от по-близо?

— Може от онова възвишение, покрито с храсти. Станът лежи ей там, в дола на реката. Искаш ли да видиш, ваша милост?

— Води, ваша милост!

Хоронжият подкара коня си и се изкачи на възвишението. На небето вече се зазоряваше и въздухът се изпълваше със златна светлина, но покрай реката, на другия нисък бряг, още се простираше студена мъгла. Скрити в храстите, те се взираха в тая мъгла, която оредяваше все повече.

Най-сетне на около два хвърлея пред тях в долината се откри четвъртит земен насип; погледът на Кмичиц се впи жадно в него, но в първия момент съзря само мъгливите очертания на шатрите и колите, които стояха вътре покрай валовете. Пламъци от огньове вече не се виждаха, а само пушеци се издигаха високо към небето в знак на хубаво време. Но колкото повече се пръскаше мъглата, пан Бабинич можеше все по-добре да различи с помощта на далекогледа набучените по валовете знамена: сини шведски и жълти пруски, после войнишки маси, оръдия и коне.