Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тук Володиовски прекъсна разказа си, защото Кмичиц затули очите си с длани и извика:

— Майко Божия! Веднъж да види човек това и да загине!

— Такава атака очите ми вече няма да видят — продължи малкият рицар. — На нас също заповядаха да настъпим… Повече не видях нищо и каквото ще кажа, чух го от устата на един шведски офицер, който тогава е бил при особата на Карл и със собствени очи гледал това, което ставало. Когато хусарите разбили всичко по пътя си, този Форгел, който по-късно при Рави падна в наши ръце, се хвърлил към ръцете на Карл: „Кралю, спасявай Швеция! Спасявай себе си! — викнал той. — Отстъпвай, отстъпвай! Тях нищо не ще ги спре!“ А Карл отговорил: „В никой случай не бива да отстъпваме пред тях, трябва да дадем отпор или да загинем!“ Долитат други генерали, молят, настояват — не иска. Тръгнал напред… сблъскали се и шведите били разбити, преди да преброиш до десет. Който паднал, стъпкали го конете; другите се пръснали като пилци. Хвърлили се да ги секат. Кралят останал сам; срещу него се втурнал Ковалски и го познал, защото го бил виждал вече два пъти. Та като го нападне!… Един райтар прикрил краля… Но ония, които видели, разправят, че гръм не убива по-бързо от Рох, който разсякъл райтара на две. Тогава кралят сам се хвърлил върху него…

Володиовски отново прекъсна разказа си и пое дълбоко дъх, но Кмичиц извика веднага:

— Свършвай вече, че ще ми изскочи душата!

— Тогава те така се сблъскали на средата на бойното поле, че конските гърди се ударили едни в други. Закипяло! „Гледам — казва ми офицерът, — а кралят с коня си е вече на земята!“ Измъкнал се, натиснал спусъка на пистолета си, не улучил. Рох го хванал за главата, защото шапката му била паднала.

Вдигал вече меча си, на шведите вече прилошавало от ужас, защото било късно да се притекат на помощ, когато Богуслав сякаш изникнал изпод земята и стрелял в самото ухо на Ковалски, та главата му се пръснала заедно с шлема.

— За Бога! Как не е имал време да спусне меча?! — викна пан Анджей, като си скубеше косата.

— Бог не му даде тая милост — отговори пан Михал. — Със Заглоба отгатнахме какво се бе случило. Тоя мъж беше служил у Радживилови от юношески години, смятал ги бе за свои господари и при вида на Радживил трябва да се е смутил. Може би в главата му никога не се е била раждала мисълта, че може да вдигне ръка срещу един Радживил. Случва се това, случва! Ех, с живота си го плати! Странен човек е пан Заглоба, той изобщо не му беше нито вуйчо, нито роднина, а друг за сина си не би жалил така… Но да си кажем правото, няма защо да жали — човек може да завиди на Ковалски за такава славна смърт. Та нали шляхтичът и войникът се раждат за това, ако не днес, утре да дадат живота си, а за Ковалски ще пише историята и потомството ще прослави името му.

Пан Володиовски млъкна, а след малко се прекръсти и каза:

— Дай му вечен покой, Господи, и вечна светлина нека му свети…

— Во веки веков! — завърши Кмичиц.

Известно време те четяха молитви и може би молеха подобна смърт за себе си, стига да не е от ръката на Богуслав, най-сетне пан Михал каза:

— Свещеник Пекарски ни уверяваше, че той е отишъл направо в рая.

— Разбира се, че е така, затова не се нуждае от нашите молитви.

— Молитвите са потребни винаги, защото ще бъдат записани в регистъра на някого другиго, а може и в нашия собствен.

Кмичиц въздъхна.

— В Божието милосърдие влагам надеждата си — каза той, — че ще ми бъдат простени поне няколко години от чистилището за това, което извърших в Прусия.

— Там всичко се бележи. Каквото изсече човек тук със сабя, небесните секретари го записват там.

— И аз служих при Радживил — каза Кмичиц, — но не ще се смутя от Богуслав. Боже, боже! Простки не е далече! Припомни си, Господи, че той е и твой неприятел, защото е еретик и много пъти е хулил истинската ти вяра!

— И неприятел на отечеството! — добави Володиовски. — Да се надяваме, че краят му наближава. Пан Заглоба предсказваше същото след оная атака на хусарите, а говореше потънал в скръб, в сълзи, сякаш боговдъхновен. И така проклинаше Богуслав, че косата настръхваше на тия, които го слушаха. Княз Казимеж Михал, който върви с нас срещу него, пък видял насън две златни тръби, каквито Радживилови носят на щита си, изпохапани от мечка, и още на другия ден казваше: „Или аз, или някой друг от Радживилови ще го сполети беда!“

— От мечка ли? — попита Кмичиц и побледня.

— Да.

Лицето на пан Анджей светна, сякаш го обля блясъкът на утринната зора, той вдигна очите си нагоре, протегна ръце към небето и извика с тържествен глас: