Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кмичиц имаше тия сведения от уста на очевидци, понеже беше попаднал на шляхтичи, които служели в опълчението, та участвали в битката. Един от тях му разказа за великолепния удар на хусарите, при който самият Карл за малко не загинал, защото въпреки настоятелните увещания на генералите не искал да се оттегли. Според твърденията на всички не било вярно, че войската е разбита или хетманите загинали. Напротив, цялата сила освен всеобщото опълчение останала незасегната и се оттеглила в добър ред надолу в страната.

Варшавският мост се съборил, но паднали само оръдия, а „духът бил пренесен през Висла“. Войската се клела в името на всичко, че под командването на такъв вожд като Ян Казимеж ще бие при следната среща Карл Густав, електора и когото още се наложи, защото тая битка била само опит, макар и неуспешен, но пълен с добри надежди за бъдещето.

Кмичиц си блъскаше главата да разбере защо първите вести бяха толкова страшни. Обясниха му, че Карл Густав нарочно разпратил пресилени съобщения, а всъщност сам не знаел какво трябва да прави. Шведските офицери, които пан Анджей хвана седмица по-късно, потвърдиха това мнение.

От тях той узна също, че особено електорът бил много уплашен и все повече започнал да мисли за собствената си кожа, че голяма част от войската му загинала при Варшава, а останалата била сполетяна от такива страшни болести, които я изтребват по-лошо от боя. В това време великополяните в желанието си да отмъстят за Уйшче и за всички злини, които им бяха сторени, нападнали самата Бранденбургска държава, като палели, колели и оставяли само вода и земя. Според офицерите близък бил часът, в който електорът ще зареже шведите и ще се присъедини към по-силния.

„Щом е така, ще трябва да го печем, за да направи по-скоро това“ — помисли Кмичиц.

И понеже конете му бяха вече починали, а войската попълнена, отново премина река Доспада и се хвърли върху немските селища като дух на унищожението.

Разни други групи последваха примера му. Сега той вече намери по-слаба отбрана, та се проявяваше още повече. Пристигаха и все по-радостни новини, толкова радостни, че беше трудно да им се вярва.

Отначало например започнаха да говорят, че Карл Густав, който след варшавската битка напреднал чак до Радом, сега се оттегля презглава към кралска Прусия. Какво беше станало? Защо се оттегля? На това някое време нямаше отговор, докато най-сетне отново по Жечпосполита гръмна името на пан Чарнецки. Победил при Липец, победил при Стшемешно, при самата Рава избил до крак ариергарда на отстъпващия Карл, после, като узнал, че две хиляди райтари се връщат от Краков, нападнал ги в открит бой и не пуснал жив дори вестител на поражението. Полковник Форгел, брат на генерала, четирима други полковници, трима майори, тринайсет ротмистри и двайсет и трима поручици били взети в плен. Други даваха двойно по-голяма цифра, някои в увлечението си вече твърдяха, че при Варшава Ян Казимеж не бил претърпял поражение, а победил, и че походът му надолу в страната бил само хитрост, за да унищожи неприятеля.

Самият пан Кмичиц започна да мисли така, защото от юношески години беше войник, та разбираше от война и никога не беше чувал за такава победа, след която победителите да се намират в по-лошо положение, а шведите явно се чувстваха все по-зле, и то именно след варшавската битка.

Тогава пан Анджей си припомни думите на Заглоба, който при последната им среща казваше, че отделните спечелени битки вече няма да подобрят положението на шведите, а загубят ли една генерална битка, тя може да ги погуби.

„Това е канцлерска глава — каза си Кмичиц, — която може да чете бъдещето като по книга!“

Сега си припомни и по-нататъшните предсказания на пан Заглоба: че той, Кмичиц alias Бабинич, ще стигне в Тауроги, ще намери своята Оленка, ще получи прошка, ще се ожени за нея и ще създаде с нея потомство за слава на страната. Когато си спомни това, огън пламна в жилите му; той вече не искаше да губи нито миг и реши да изостави временно прусаците и кланетата и да полети към Тауроги.

Внезапно в навечерието на заминаването му при него пристигна един лаудански шляхтич от хоронгвата на пан Володиовски с писмо от малкия рицар.

„Заедно с литовския полеви хетман и княза крайчи вървим след Богуслав и Валдек — пишеше пан Михал. — Присъедини се към нас, защото ще се намери поле за справедливо отмъщение, а и ще имаме случай да платим на прусаците за гнета върху Жечпосполита.“

Пан Анджей не можеше да повярва на собствените си очи и известно време подозираше шляхтича, че може би е изпратен нарочно от някакъв пруски или шведски командир, за да го вкара заедно с чамбула в примка. Нима пан Гошевски наистина щеше да отива втори път в Прусия? Но не можеше да не се вярва. Почеркът беше на пан Володиовски, гербът на пан Володиовски, а и шляхтичът си припомни пан Анджей. Тогава той почна да го разпитва къде се намира пан Гошевски и накъде възнамерява да върви.