Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Стои, стои! Говори, ваша милост!

— Ние или ще спечелим, или ще загубим това генерално сражение…

— Това го знае всеки! — намеси се Володиовски.

— Ти да беше мълчал, пан Михале, и да се учиш. Ако предположим, че ще загубим тая битка, знаеш ли какво ще стане по-нататък?… Виждаш ли? Не знаеш, защото вече мърдаш като заек мишите опашчици под носа си… А аз ви казвам, че нищо няма да стане…

Кмичиц, който беше много жив, скочи, чукна чашата в масата и викна:

— Мрънкаш празни работи, ваша милост!

— Казвам, че нищо няма да стане! — отвърна Заглоба. — Млади сте и не разбирате, че както стоят сега работите, нашият крал, нашето мило отечество, нашата войска могат да загубят петдесет битки една след друга — и пак войната ще си продължи постарому, шляхтата ще се събира за бой, а с нея и всички низши съсловия… И ако не провърви веднъж, ще провърви втори път, докато неприятелската сила се стопи. Но ако шведите загубят една по-голяма битка, тогава ще отидат по дяволите без никаква надежда за спасение, а и електорът с тях в добавка.

Тук Заглоба се оживи, гаврътна чашата, удари я о масата и продължи:

— Слушайте, защото това няма да чуете от всяка уста, не всеки умее да вижда генерално. Мнозина мислят: какво ли ни чака още? Колко битки, колко поражения, които могат да се случат лесно, когато се воюва с Карл… Колко сълзи? Колко пролята кръв? Колко тежки мъчения?… И мнозина се съмняват, и мнозина богохулстват срещу Божията милост и пресветата Дева… А аз ви казвам: знаете ли какво очаква тия вандалски неприятели? — Гибел! Знаете ли какво ни чака нас? — Победа! Ще ни бият още сто пъти… добре… но ние ще ги бием сто и първия и край.

След тия думи пан Заглоба затвори за малко очи, но веднага ги отвори, погледна пред себе си със светнали зеници и внезапно викна с всичката сила на гърдите си:

— Победа! Победа!

Кмичиц чак почервеня от радост.

— Бога ми, той е прав! Бога ми, той говори истината! Дума да не става! Такъв край трябва да дойде!

— Трябва да ти се признае, ваша милост, че имаш ум в главата си — каза Володиовски и се плесна по челото. — Жечпосполита могат да заемат, но е невъзможно да се задържат в нея… и в края на краищата ще трябва да се махнат.

— Ха! Какво? Имам ли ум? — каза Заглоба, зарадван от похвалата. Щом е така, ще ви предскажа още нещо. Бог е на страната на справедливите! Ти, ваша милост (тук той се обърна към Кмичиц), ще победиш предателя Радживил, ще отидеш в Тауроги, ще си вземеш момичето, ще се ожениш за него, потомство ще отгледаш… да ми израсне нокът на езика, ако не стане така, както казах… За Бога! Само да не ме удушиш!

Пан Заглоба не току-така предупреждаваше, защото пан Кмичиц го грабна в прегръдките си, вдигна го нагоре и така започна да го стиска, та очите на стареца чак излязоха навън, а едва стъпил на собствените си нозе, едва си отдъхнал, и пан Володиовски, силно развеселен, вече го хвана за ръката.

— Мой ред е! Говори, ваша милост, какво ме чака!

— Бог да те благослови, пан Михале!… Твоята нежна чучулига ще ти излюпи цяло ято… не бой се. Уф!

— Vivat! — викна Володиовски.

— Но по-напред ще свършим с шведите! — добави Заглоба.

— Ще свършим! Ще свършим! — извикаха младите полковници, като удряха сабите си.

— Vivat! Победа!

Седмица по-късно пан Кмичиц премина границата на електорска Прусия при Райгрод. Това постигна доста лесно, защото преди самото тръгване на полевия хетман той потъна в горите така скрито, та Дъглас беше сигурен, че и неговата част е тръгнала заедно с цялата татарско-литовска дивизия към Варшава, затова остави само малки гарнизони по замъчетата за отбрана на тия места.

Дъглас също тръгна по следите на Гошевски, придружен от Раджейовски и Радживил.

Кмичиц узна това още преди да мине границата и много се огорчи, че не ще може да се срещне око с око със своя смъртен враг и че наказанието може да сполети Богуслав от други ръце, а именно от ръцете на пан Володиовски, който също бе дал клетва срещу него.

Поради това, като не можеше да си отмъсти лично на предателя за злините, причинени на Жечпосполита и лично на него, отмъсти си по страхотен начин във владенията на електора.

Още същата нощ, през която татарите минаха граничния стълб, небето почервеня от пожарища, разнесоха се писъци и плач на хора, тъпкани от ботуша на войната. Който можеше да моли милост на полски език, по заповед на вожда биваше пощаден, но немските заселища, колонии, села и градчета се превръщаха в река от огън, а ужасените жители отиваха под нож.