Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Сега обаче, след съединяването с Дъглас, шведската армия възлизаше на повече от четири хиляди души, така че можеше да окаже успешна съпротива на силите на полевия хетман. Наистина той имаше шест хиляди души конница, но освен извънредно добре обучените татари на Бабинич другите татари не можеха да бъдат използвани в открита атака, а и сам пан Гошевски, макар и опитен и учен военачалник, не умееше като Чарнецки да въодушевява хората си така, та нищо да не може да удържи против тях.

Дъглас обаче си блъскаше главата, за да разбере с каква цел Ян Казимеж е могъл да изпрати полевия хетман отвъд Буг. Шведският крал заедно с електора отиваше към Варшава, рано или късно там трябваше да се стигне до генерално сражение. И макар че Казимеж вече стоеше начело на сила, която числено превъзхождаше шведите и бранденбургците, все пак шест хиляди храбри хора бяха твърде голяма подкрепа, та полският крал не би се лишил доброволно от тях.

Наистина пан Гошевски изтръгна Бабинич от гибел, но за спасението на Бабинич кралят нямаше защо да изпраща цяла дивизия, следователно в тая експедиция имаше някаква скрита цел, която шведският генерал не можеше да отгатне въпреки цялата си проницателност.

В писмото на шведския крал, изпратено седмица по-късно, личеше силно безпокойство и сякаш уплаха поради тая експедиция, но няколко думи обясняваха причините й. Според мнението на Карл Густав хетманът не бил изпратен, за да атакува армията на Дъглас, нито да отиде в Литва, та да подпомогне тамошното въстание, защото там шведите и без това вече не можеха да се справят, но за да заплаши княжеска Прусия, по-точно източната й част, която беше съвсем без войска.

„Това се прави — пишеше кралят, — за да разколебае електора във верността му към малборгския договор и към нас, което може да стане лесно, тъй като той е готов да влезе едновременно в съюз и с Христос срещу дявола, и с дявола срещу Христос, за да използва и двамата.“

Писмото завършваше с поръчение Дъглас да се помъчи на всяка цена да не допусне хетмана в Прусия, защото, ако той не успее в срок от няколко седмици да навлезе там, непременно ще трябва да се върне във Варшава.

Дъглас прецени, че възложената му задача съвсем не превишава неговите сили. До неотдавна той се противопоставяше с успех на самия Чарнецки, затова Гошевски не му изглеждаше страшен. Наистина той не се надяваше да унищожи дивизията му, но беше сигурен, че ще успее да я задържи и да попречи на всяко нейно движение.

От тоя момент започнаха много изкусни маневри между двете армии, които избягваха генерално сражение, но се мъчеха да се обградят една друга. Двамата вождове си съперничеха достойно, обаче опитният Дъглас дотолкова вземаше връх, че не пусна хетмана по-нагоре от Остроленка.

А спасеният от преследването на Богуслав пан Бабинич съвсем не бързаше да се присъедини към литовската дивизия, защото се зае с голямо усърдие с оная пехота, която Богуслав беше принуден да остави по пътя при бързия си поход към Раджейовски. Татарите му, водени от местни горски пазачи, вървяха подир тях денем и нощем, като непрекъснато унищожаваха непредпазливите или изостаналите назад. Най-сетне липсата на продоволствие принуди шведите да се разделят на малки отряди, които можеха по-лесно да си намерят храна, но Бабинич само това и чакаше.

Той раздели отряда си на три команди под водачеството на себе си, на Акбах Улан и Сорока и за няколко дни смаза по-голямата част от тия пехотинци. Това беше нещо като непрестанна хайка срещу хора в горските гъсталаци, храсти и тръстики, пълна с шум, крясъци, подвиквания, гърмежи и смърт.

Широко прослави тя името на Бабинич между мазурите. Трите команди се събраха и присъединиха към пан Гошевски едва при самата Остроленка, където пан полевият хетман, чиято експедиция беше само хитруване, вече получи кралска заповед да тръгва обратно за Варшава. Само за съвсем кратко можа пан Бабинич да се порадва на познатите си, а именно на пан Заглоба и Володиовски, които придружаваха хетмана начело на лауданската хоронгва. Поздравиха се обаче много сърдечно, тъй като между тях вече съществуваше голямо приятелство и дружба. На двамата млади полковници им беше много мъчно, че тоя път не можаха да направят нищо срещу Богуслав, но пан Заглоба ги утешаваше, като им допълваше често чашите и говореше така:

— Няма нищо! Главата ми още от май работи върху разни хитрости, а досега никога не съм я блъскал напразно. Имам няколко готови много хубави хрумвания, само че вече няма време за аплицирането 171 171 Прилагането (от лат.). — Бел.ред. им, освен може би при Варшава, където ще отиваме всички.