Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

За пръв път през живота си дръзкият до неотдавна староста почувства, че не може да реши нищо, да предприеме нещо, да направи избор при опасността.

И на другия ден свика на съвещание Бюцов, Браун и няколко по-видни офицери.

Решиха да останат в Тауроги и да чакат новини от околностите на Варшава. Но от това съвещание Браун се запъти веднага на друго, при Анна Борзобогата.

Дълго, много дълго се съвещаваха двамата, накрай Браун излезе силно развълнуван, а Ануша се втурна като буря при Оленка.

— Оленка! Времето дойде! — викна тя още от прага. — Трябва да бягаме!

— Кога? — попита храбрата девойка и леко побледня, но веднага стана в знак, че е готова.

— Утре, утре! Браун е дежурен, а Сакович ще спи в града, защото пан Джешук ще го покани на пир. Пан Джешук е отдавна привлечен и ще сложи нещо във виното му. Браун казва, че и той ще тръгне и ще изведе петдесет конници. Ой, Оленка, Оленка, колко съм щастлива! Колко съм щастлива!

И Ануша се хвърли на шията на Билевичувна и започна да я прегръща с такъв изблик на радост, че тя попита чак слисана:

— Какво ти е, Ануша? Ами че ти отдавна можеше да склониш Браун към това?

— Можех да го склоня ли? Да, можех! Но аз още ли не съм ти казала? О, боже, боже! Нищо ли не знаеш? Пан Бабинич иде! Сакович умира от страх, а и всички други!… Пан Бабинич иде! Гори! Сече! Един разезд е унищожил до крак, разбил самия Стенбок и върви на големи преходи, сякаш бърза! А при кого може да бърза така? Кажи ми глупава ли съм!

Тук сълзи блеснаха в зениците на Ануша, а Оленка скръсти ръце като за молитва, повдигна очи и каза:

— При когото и да бърза, нека Бог му проправя пътя, нека го благославя и пази.

В желанието си да се промъкне от Варшава към княжеска Прусия и Литва пан Кмичиц наистина имаше твърде трудна задача още от самото начало, тъй като не много далеко, в Сероцк, се намираше голяма шведска сила. Навремето си Карл Густав нарочно й беше заповядал да спре там, за да пречи на обсадата на Варшава, но понеже Варшава беше вече взета, тази армия засега нямаше никаква друга работа, освен да не пуска частите, които Ян Казимеж би искал да изпрати в Литва или Прусия. Начело на тази армия стоеше Дъглас, опитен воин, запознат като никой друг от шведските генерали с партизанската война, а заедно с него и двамата полски изменници Раджейовски и Радживил. С тях имаше две хиляди души отбрана пехота и още толкова конница и артилерия. Когато вождовете чуха за експедицията на Кмичиц, понеже и без това трябваше да се приближат към Литва, за да спасяват обсадения отново от мазурите и подлесяните Тикочин, простряха широка мрежа за пан Анджей в триъгълника край Буг между Сероцк — от едната страна, Злотория — от другата и Остроленка — на върха.

А Кмичиц трябваше да мине през тоя триъгълник, понеже бързаше и пътят през там му беше най-кратък. Той отново разбра, че се намира в клопка, но не се уплаши, тъй като беше свикнал с тоя начин на воюване. Пан Анджей разчиташе, че тая мрежа е твърде разтегната и затова дупките в нея толкова широки, та в случай на нужда ще може да се измъкне през тях. Нещо повече: колкото и усърдно да ловуваха за него, той не само криволичеше, не само се измъкваше, но и сам ловуваше. Най-напред премина Буг отвъд Сероцк, стигна по брега на реката при Вишков, в Браншчик унищожи до крак триста конници, изпратени в разезд, така че не остана дори вестител за поражението, както бе писал князът. Самият Дъглас го натисна в Длугосьодло, но той разби конницата, промъкна се извън нея и вместо да офейка колкото му сили държат, вървя пред очите им чак до Нарев, която преплува. Дъглас остана на брега й, за да чака салове, но докато ги докарат, Кмичиц отново се върна през реката в глуха доба, удари предните шведски стражи и вся паника и бъркотия в цялата дивизия на Дъглас.

Старият генерал се слиса от тая постъпка, но на другия ден изумлението му беше още по-голямо, когато узна, че Кмичиц обиколил армията, върнал се на мястото, откъдето го бяха подгонили като дивеч, заграбил в Браншчик шведските коли, които се движеха подир войската заедно с плячката и касата, като при това избил конвоя от петдесет пехотинци.

Понякога се случваше цели дни шведите да виждат татарите му с просто око на края на кръгозора, но не можеха да ги настигнат. А пан Анджей постоянно отръфваше по нещо от тях. Шведският войник се мореше, а полските хоронгви, които още стояха при Раджейовски, макар и съставени от друговерци, служеха неискрено. Вместо това населението се поставяше с пълна готовност в услуга на прочутия партизанин. Той знаеше за всяко движение, за най-малкия разезд, за всяка кола, която тръгваше напред или оставаше назад. Често пъти изглеждаше, че си играе с шведите, но това бяха игри на тигър. Пленниците не оставяше живи, заповядваше на татарите да ги бесят, защото по същия начин шведите постъпваха в цяла Жечпосполита. Понякога човек би казал, че го овладяваше неудържима ярост, тъй като се хвърляше със сляпа дързост срещу много по-големи сили.