Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Луд командва този отряд — казваше Дъглас за него.

— Или бясно куче! — отговаряше Раджейовски. Богуслав беше на мнение, че пан Анджей е и едното, и другото, но същевременно и знаменит воин. Затова той с гордост разказваше на генералите, че на два пъти е свалил със собствената си ръка тоя рицар на земята.

А пан Бабинич като че ли най-настървено настъпваше срещу него. Явно беше, че го търси; сам преследван, преследваше.

Дъглас отгатна, че в това трябва да се крие някаква лична омраза.

Князът не отричаше, при все че не даваше никакви обяснения. А и той плащаше на Бабинич със същата монета, защото по примера на Ховански определи цена за главата му, а когато това не помогна, намисли да се възползва от омразата му към него и да го вкара в клопка.

— Срамота е вече за нас да се блъскаме толкова дълго подир тоя разбойник — каза князът на Дъглас и Раджейовски. — Той се върти около нас като вълк около кошара и се измъква между пръстите ни. Затова аз ще му отида с малка част като стръв, а когато ме атакува, ще го задържа, докато ваши достойнства пристигнете; тогава няма да пуснем рибата от кошницата.

Дъглас, на когото тая гонитба беше вече отдавна омръзнала, се противопостави съвсем слабо, като твърдеше, че не може и не бива да се рискува животът на една толкова високопоставена личност и роднина на крале за хващането на някакъв си разбойник; но когато князът настоя, той се съгласи.

Решиха, че князът ще тръгне с отряд от петстотин конници, но зад гърба на всеки райтар ще се качи пехотинец с мускет. Тая хитрост трябваше да излъже Бабинич.

— Той няма да издържи, когато чуе само за петстотин райтари, и непременно ще атакува — казваше князът, — в това време татарите му ще се пръснат като пясък, щом пехотата започне да стреля в очите им… и сам ще падне убит или ще го уловим жив…

Тоя план беше приведен в изпълнение бързо и с голяма точност. Най-напред в продължение на два дни пускаха вести, че ще бъде изпратен разезд от петстотин конници под командването на Богуслав. Генералите навярно разчитаха, че местното население ще уведоми Бабинич за това. Така и стана.

Князът тръгна в дълбока и тъмна нощ към Вонсов и Йельонки, премина реката в Черевин и като остави конницата на открито поле, настани пехотата в близките горички, за да може да се появи неочаквано. В това време Дъглас трябваше да се движи покрай брега на Нарев, като се преструва, че отива към Остроленка. А Раджейовски трябваше да заобиколи с леките конни хоронгви през Кшенжополе.

И тримата вождове не знаеха добре къде се намира Бабинич в тоя момент, защото това не беше възможно да се разбере от селяните, а райтарите не можеха да уловят нито един татарин. Дъглас обаче предполагаше, че главната сила на Бабинич се намира в Шнядов и искаше да я обгради така, че ако Бабинич тръгне срещу княз Богуслав, да го пресрещне откъм литовската граница и да му пресече оттеглянето.

Изглеждаше, че всичко благоприятства на шведските намерения. Кмичиц наистина се намираше в Шнядов и веднага щом дойде вестта за Богуславовия разезд, потъна в горите, за да излезе изненадващо от тях при Черевин.

Дъглас се отклони от Нарев, след няколко дни попадна на следите на татарския поход и вървеше по същия път, дето ще рече, вече зад гърба на Бабинич. Горещината измъчваше страхотно конете и облечените в железни брони хора, но генералът вървеше напред, без да обръща внимание на тия пречки, вече съвсем сигурен, че ще настигне неочаквано отряда на Бабинич, и то в момент на битка.

Най-сетне след двудневен поход той стигна толкова близо до Черевин, че се виждаше пушекът от къщите. Тогава спря и като зае всички проходи и най-малки пътечки, зачака.

Някои офицери искаха да тръгнат доброволно и да атакуват веднага, но той ги задържа и каза:

— След като атакува княза и разбере, че има работа не само с конница, но и с пехота, Бабинич ще бъде принуден да се оттегли… А той може да се връща само по стария път и тогава ще ни падне като в отворени прегръдки.

Като че ли оставаше само да се ослушват кога ще се обадят татарският вой и първите мускетни гърмежи.

Но мина един ден, а в черевинските гори беше тихо, като че ли в тях никога не бе стъпвал войнишки крак.

Дъглас започна да губи търпение и надвечер изпрати малък разезд към полето с поръка да проявява най-голяма предпазливост.

Разездът се върна късно през нощта, без да е видял нищо и без да е проверил нещо. На разсъмване самият Дъглас тръгна напред с цялата си войска.