Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Населението се присъединяваше с готовност към тях, защото никой род, дори самите Хлебовичи, не се радваше на такава почит и уважение между простолюдието. Но на Сакович му беше жал да остави Тауроги на произвола на неприятелите, знаеше също така, че в Прусия ще има затруднения с парите, с подкрепленията, че тук управлява както иска, а там властта му ще намалее — но все повече губеше надежда, че ще може да се задържи тук.

Разбитият Бюцов потърси убежище при него, а сведенията, които донесе за силата и ръста на бунта, окончателно склониха Сакович да премине в Прусия.

А като човек решителен и склонен да осъществява бързо намеренията си, за десет дни завърши подготовката, издаде заповеди и предстоеше да тръгне.

Внезапно попадна на неочаквана съпротива, и то оттам, откъдето най-малко очакваше: от страна на Ануша Борзобогата.

Ануша не мислеше да заминава за Прусия. В Тауроги й беше добре. Напредването на конфедератските групи съвсем не я плашеше и ако Билевичи нападнеха самия Тауроги, тя щеше да бъде дори доволна. При това тя смяташе, че в чужбина, между немците, ще остане напълно в ръцете на Сакович, че там по-лесно би могло да се стигне до някакви задължения, каквито не желаеше, ето защо реши да държи упорито за оставането си тук. Оленка, пред която призна основанията си, не само потвърди, че те са правилни, но настоятелно и със сълзи в очите започна да я моли да се противопостави на заминаването.

— Тук все още може да дойде спасение, ако не днес, то утре — казваше тя, — там ще загинем и двете.

На това Ануша й отговори:

— Ето, виждаш ли! А малко ли ми се кара, че съм искала да хвана на въдицата и старостата, при все че аз не знаех нищо — кълна се в княгиня Гризелда, — но то дойде някак само по себе си. А сега той би ли обърнал внимание на моята съпротива, ако не беше лапнал въдицата? Кажи де!

— Вярно, Ануша, вярно! — отговори Оленка.

— Не се измъчвай, прекрасно цвете! Кракът ни няма да мръдне от Тауроги, а на Сакович ще му вдигна страшен скандал.

— Дай боже да постигнеш нещо.

— Аз ли няма да постигна?… Ще постигна, първо, защото държи за мене, и, второ, както смятам, заради имота ми. Той лесно може да се скара с мене, дори да ме нарани със сабя, но в такъв случай би пропаднало всичко.

Оказа се, че тя има право. Сакович дойде при нея весел и самоуверен, а тя го посрещна с презрителна гримаса.

— Чувам — попита тя, — че ваша милост искаш да бягаш в Прусия поради страх от пановете Билевичи?

— Не от пановете Билевичи — отговори той, като смръщи вежди — и не от страх, а се премествам там, за да мога да действам с пресни сили срещу тия разбойници.

— Тогава добър ти път.

— Как така? Нима мислиш, моя най-мила надеждо, че ще замина без тебе?

— Който се страхува, нека да търси надежда в бягството, а не в мене. Прекалено много си интимен, ваша милост, а аз, ако се нуждаех от доверен човек, надали щеше да ми бъдеш ти, ваша милост.

Сакович побледня от яд. Той би й дал да разбере, ако не беше Ануша Борзобогата! Но като не забравяше с кого има работа, овладя се, подслади страшното си лице с усмивка и отговори уж като на шега:

— О, няма да питам! Ще те настаня в каляската и ще те откарам!

— Така ли? — попита девойката. — Виждам, че ме държите тук в робство въпреки желанието на княза. Знай обаче, ваша милост, че ако сториш това, няма да ти проговоря нито дума през целия си живот, кълна се в Бога, защото аз съм отрасла в Лубни и чувствам най-голямо презрение към страхливците. Ах, да не бях попадала в такива ръце!… Да беше ме пан Бабинич карал за Литва чак до Страшния съд, защото той не се страхуваше от никого!

— За Бога! — викна Сакович. — Кажи ми поне, защо не искаш да отидеш в Прусия?

Но Ануша се престори, че плаче и че е отчаяна.

— Като татари ме взеха в робство, макар че аз съм възпитаница на княгиня Гризелда и никой няма право над мене. Взеха ме и ме държат затворена, зад морето искат насила да ме откарат, на изгнание ме осъждат, току-виж, че започнали да ме късат с клещи!… О, боже! О, боже!

— Как не те е страх от Бога, ваша милост панно, когото призоваваш! — извика старостата. — Кой ще те къса с клещи?

— Спасявайте ме, всички светии! — повтаряше Ануша и хълцаше.

Сакович сам не знаеше какво да прави; душеше го ярост, гняв; понякога мислеше, че ще полудее или че Ануша е полудяла. Най-сетне се хвърли в краката й и обеща, че ще остане в Тауроги. Тогава тя почна да го моли да замине, щом се страхува, с което го доведе до пълно отчаяние, така че той скочи и каза на излизане: