Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Е, тогава сигурно и войската ще се увеличи — отговори Сакович на сбогуване.

След един час князът вече не беше в Тауроги. Остана Сакович като самостоятелен господар, който признаваше само една власт над себе си: властта на Ануша Борзобогата. И той започна да се слага пред краката й, както някога самият княз пред краката на Оленка. Обуздаваше дивата си природа, беше изискан в отношенията си, предусещаше желанията, отгатваше мислите, но едновременно се държеше далеко, с цялото уважение, каквото трябва да проявява един светски кавалер към девойката, за чиято ръка и сърце копнее.

Трябва да се признае, че на нея й хареса това царуване в Тауроги; приятно й беше да помисли, че когато наближава вечер, в долните зали, по коридорите, в казарменото помещение, в градината, още покрита със зимен скреж, се носят въздишките на старите и младите офицери, че дори астрологът въздиша, загледан в звездите от самотната си кула, че дори старият мечник прекъсва с въздишки вечерната си молитва.

Ако и да беше много добро момиче, пак се радваше, че тия чувства са насочени не към Оленка, а към нея; радваше се и зарад Бабинич, тъй като чувстваше силата си и разсъждаваше, че щом никой никога не й се беше опрял, навярно и върху неговото сърце трябва да е направила трайни белези с огъня на своите очи.

„Той ще забрави другата, дума да не става, защото там го хранят с неблагодарност, а стане ли това, знае къде да ме търси и ще ме потърси… разбойникът му такъв!“

И веднага после му се заканваше в себе си:

„Чакай! Аз ще ти платя, преди да те зарадвам…“

В това време тя се държеше мило със Сакович, въпреки че не го обичаше особено. Наистина той се оправда пред нея във връзка с обвинението в измяна по същия начин, по какъвто Богуслав се беше оправдавал пред мечника. Ето защо и той казваше, че вече бил сключен мир с шведите, че Жечпосполита вече щяла да си отдъхне и разцъфти, но пан Сапеха развалил всичко заради личните си интереси.

Ануша не разбираше особено много от тия неща, та не обръщаше внимание на приказките му. Но вместо това нещо друго й направи впечатление в думите на ошмянския староста.

— Билевичи — казваше той — викат до небесата, че били онеправдани и в робство, а пък тук не им се е случило нищо лошо и няма да им се случи. Наистина князът не ги пускаше да си заминат от Тауроги, но това беше за тяхно добро, защото на три хвърлея извън портата можеха да загинат от разбойници или горски хайки. Вярно е и това, че не ги пускаше и защото беше обикнал панна Билевичувна. Кой обаче няма да го оправдае? Кой би постъпил другояче, когато има нежно сърце, а гърдите му са натежали от въздишки? Ако нямаше напълно благородни намерения, един толкова силен господар като него можеше да си отпусне юздите — но той искаше да се ожени за нея, искаше да издигне тая упорита девойка до своето княжеско положение, да я обсипе с щастие, радживиловската корона да сложи на главата й; и ето за всичко това тия неблагодарни хора хвърлят инвективи 163 163 Обидни обвинения (от лат.). — Бел.прев. върху него и петнят славата и благородството му…

Без да му вярва особено много, Ануша още същия ден попита Оленка дали е вярно, че князът искал да се ожени за нея. Оленка не можеше да отрече, но те бяха вече интимни помежду си, та й изтъкна причините на отказа си. На Ануша те се сториха основателни и достатъчни, но все пак тя помисли, че на Билевичи не е било чак толкова тежко в Тауроги и че князът и Сакович не са такива престъпници, за каквито ги беше обявил рошенският мечник.

Затова, когато дойдоха вести, че пан Сапеха и Бабинич не само не идват към Тауроги, но са тръгнали с бързи преходи срещу шведския крал чак някъде към Лвов, отначало Ануша изпадна в гняв, а после започна да разсъждава, че щом ги няма по тия места, безсмислено е да бягат от Тауроги, тъй като могат да си загубят живота или в най-добрия случай да превърнат спокойния си престой в пълен с опасности плен.

По тоя повод между нея, Оленка и мечника се стигна до спорове; но дори и те трябваше да признаят, че отдалечаването на пан Сапеха затруднява много бягството, ако не го прави съвсем невъзможно, още повече че в страната кипеше все по-силно и никой от жителите не беше сигурен за утрешния ден. Най-сетне дори да не признаваха, че Ануша е права, бягството без нейна помощ беше невъзможно поради бдителността на Сакович и на другите офицери. Само Кетлинг им беше предан, но той не се съгласяваше да влезе в никакво споразумение, противно на службата му, а при това често отсъстваше, защото Сакович обичаше да използва тоя опитен войник и способен офицер срещу въоръжените групи на конфедератите и срещу грабителските шайки, та често го изпращаше вън от Тауроги.