Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кетлинг остави оръжието на масата и излезе, а Оленка го скри веднага. За щастие предвижданията на младия офицер и нейните собствени страхове се оказаха напразни.

Князът пристигна вечерта заедно със Сакович и Патерсон, но толкова угнетен и болен, че едва можеше да се държи на крака. Освен това сам не знаеше добре дали пан Сапеха не иде след него или не е изпратил подире му Бабинич с леки хоронгви.

Наистина Богуслав беше съборил в атаката Бабинич заедно с коня му, но не смяташе, че го е убил, понеже му се стори, че при удара мечът му се бе плъзнал по шлема на Бабинич. Впрочем той веднъж вече бе стрелял с пистолет в самото му лице, но и от това не бе излязло нищо.

Сърцето на княза тръпнеше при мисълта какво ще направи Бабинич със земите му, когато се намери в тях с татарите си. А нямаше с какво да ги брани! И не само земите си, но дори собствената си личност. Между неговите наемници нямаше много като Кетлинг и трябваше да очаква, че при първата вест за приближаването на войската на Сапеха ще го напуснат всички до един.

Князът обаче нямаше намерение да остане в Тауроги повече от два-три дни, понеже трябваше да бърза за кралска Прусия при електора и Стенбок, а те можеха да му дадат нови войски и било да го използват за превземане на пруски градове, било да го изпратят в помощ на самия шведски крал, който възнамеряваше да предприеме поход във вътрешността на Жечпосполита.

В Тауроги трябваше да остави само някого от офицерите, който да въведе ред в остатъците от разбитите войски, да отблъсква селските и шляхтишки чети, да пази имотите на двамата Радживилови и да държи връзка с Льовенхаупт, главнокомандващ шведските сили в Жмудж.

За тая цел, след като пристигна в Тауроги и пренощува, князът повика на съвещание Сакович, комуто единствено можеше да вярва и да открие напълно сърцето си.

Странно беше това първо „добър ден“ в Тауроги, което си казаха двамата приятели след злополучния поход. Те се гледаха известно време, без да си кажат дума. Пръв заговори князът:

— Е! Всичко отиде по дяволите!

— Отиде! — повтори Сакович.

— Това и трябваше да се очаква при такова положение. Ако имах повече леки хоронгви и ако дяволът не беше докарал тоя Бабинич… Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода! Преименувал се обесникът. Но ти не казвай това на никого, за да не му увеличаваме славата.

— Аз няма да кажа… Но не гарантирам, че офицерите не ще разтръбят, защото ваше княжеско височество го беше представил като оршански хоронжи.

— Офицерите немци не разбират полските презимена. За тях е все едно Кмичиц или Бабинич. О, дявол да го вземе, да мога да го пипна! А пък беше в ръцете ми… И на това отгоре негодникът ми разбунтува хората и отведе със себе си гловбичовския отряд!… Той трябва да е някакво копеле от наша кръв, друго не може да бъде!… Беше в ръцете ми, беше… и избяга!… Това ме измъчва повече, отколкото целият този провален поход.

— Той беше в ръцете ти, княже, но срещу моята глава.

— Яшо! Ще ти кажа искрено: готов съм да ти одерат кожата, стига да мога да направя тъпан от Кмичицовата!

— Благодаря ти, Богуславчо. Нищо друго не бих могъл да очаквам от твоето приятелство.

Князът се засмя:

— А как би ми цвърчал ти на Сапеховата скара… Всичките ти мошеничества биха се стопили от тебе. Ма foi! Бих искал да видя това!

— А аз бих искал да те видя в ръцете на Кмичиц, твоя мил роднина. Ти имаш друго лице, но по снага си приличате — и краката ви са от един размер, пък и въздишате по една девойка, но тя, без да е опитала, отгатва, че оня е по-здрав и е по-добър войник.

— Той би извил врата на двама като тебе, но аз преминах по корема му… И ако имах две минути време, сега бих могъл да ти дам честна дума, че моето братовчедче не е живо. Ти винаги си бил глупавичък и затова те обикнах, но напоследък умът ти окончателно е гранясал.

— А твоят ум винаги е бил в петите и затова така офейкваше пред Сапеха, та престанах да те обичам и сам съм готов да отида при Сапеха.

— С въже на шията!

— Със същото, на което ще вържат Радживил.

— Стига!

— Слуга на ваше княжеско височество!

— Ще трябва да се разстрелят неколцина от ония райтари, които викат най-много, и да се въведе ред.

— Тая сутрин заповядах да обесят шестима. Те вече изстинаха и упорито танцуват на въжетата, понеже вятърът е много силен.

— Добре си направил. Я слушай! Искаш ли да останеш с гарнизона в Тауроги, защото трябва да оставя тук някого?

— И искам, и моля за тая функция. Никой не ще се справи тук по-добре. Войниците се страхуват от мене повече, отколкото от другите, защото знаят, че при мене няма шега. С оглед на Льовенхаупт е по-добре да остане някой по-значителен от Патерсон.