Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ще се справиш ли с бунтовниците?

— Уверявам ваше княжеско височество, че жмуджските борове ще раждат плодове, по-тежки от шишарките през миналата година. Ще организирам от селяни два пехотни полка и ще ги обуча, както си зная аз. Ще надзиравам имотите и ако бунтовниците нападнат някой от тях, веднага ще заподозра някой по-богат шляхтич и ще го изстискам като сирене в цедилка. В началото ще ми трябват само толкова пари, колкото да платя заплатите и да обзаведа пехотата.

— Ще оставя, каквото мога.

— От зестрата?

— Какво?

— Тоест от билевичовските, които си взе предварително в зестра.

— Да можеше ти някак майсторски да откъснеш шията на мечника, това ще е много хубаво, защото лесно се приказва така, но шляхтичът има документ.

— Ще се помъча. Само че работата е там, дали не е изпратил някъде тоя документ или момичето не го е зашило в ризата си. Ти, ваше княжеско височество, не би ли желал да провериш?…

— И това ще стане, но сега трябва да замина, а и тая проклета febris 161 161 Треска (лат.). — Бел.прев. съвсем ме лиши от сили.

— Завиждай ми, ваше княжеско височество, че оставам в Тауроги.

— Ти имаш някакво странно желание. Само че… Да не би ти случайно?… С куки бих заповядал да те разкъсат… Защо толкова настояваш за тая функция?

— Защото искам да се женя.

— За коя? — запита князът и седна на леглото.

— За панна Борзобогата-Крашенска.

— Това е добра мисъл, това е хубава мисъл! — каза Богуслав след кратко мълчание. — Чувах за някакво наследство…

— Да, от пан Лонгинус Подбипента. Това е някакъв голям род, ваше княжеско височество, а имотите на въпросния Лонгинус се намират в няколко околии. Наистина едни от тях са заграбени от някакви роднини — на зълвите зълвини синове, а в други има московска войска. Ще има безброй процеси, битки, разправии и нападения, но аз ще се справя и няма да отстъпя на никого нито педя земя. При това момичето страшно ми хареса, защото е хубаво и привлекателно. Забелязах това веднага след като го взехме, преструваше се на уплашено, а ме пронизваше с поглед. Щом стана тук комендант, флиртът ще започне дори от нямане какво да се прави…

— Едно само те предупреждавам. Не ти забранявам да се жениш, слушай обаче добре: никакви насилия, разбираш ли?! Защото това е момиче на Вишньовецки, довереница на самата княгиня Гризелда, а аз не искам да обиждам княгинята, която уважавам, нито пан калушкия староста.

— Няма нужда да ме предупреждаваш — отговори Сакович, — щом искам да се женя редовно, ще трябва и редовно да пристъпвам към това.

— Бих искал тя да те отблъсне.

— Познавам едного, когото отблъснаха, макар че е княз, но смятам, че на мене няма да се случи такова нещо. Това закачливо поглеждане страшно ми дава надежда.

— Не се надсмивай на тоя, когото са отблъснали, за да не ти сложи рога. На това отгоре ще ти издействам рога към герба или ще си прибавиш прозвище към името: Сакович Рогати! Тя по баща е Борзобогата, а той Бардзорогати 162 162 Многорогат. — Бел.прев. . Подбрана двойка ще си бъдете. Добре, жени се, Яшо, жени, и съобщи за сватбата, ще ти бъда кум.

Силен гняв бликна върху и без това страшното лице на Сакович. За миг очите му сякаш се покриха с дим, но той се опомни бързо и като обърна в шега думите на княза, отговори:

— Горкото! По стълбите не можеш да вървиш със собствени сили, а заплашваш… Нали си имаш твоята Билевичувна, хайде, слабако, хайде! Ще има да бавиш децата на Бабинич!

— Пепел ти на езика, сине майчин! Подиграваш се с болестта ми, която за малко не ме унищожи! Дано и тебе те омагьосат така!

— Какви ти магии! Понякога, като виждам как всичко си върви естествено, смятам, че магиите са глупости.

— Ти си глупав! Стой мирно и не викай дявола! Ставаш ми все по-отвратителен.

— Дано не бъда последният поляк, който е останал верен на ваше княжеско височество, защото за верността ми ме хранят само с неблагодарност. Ще се върна в домашното огнище, ще си седя спокойно и ще чакам края на войната.

— Ох, остави! Знаеш, че те обичам.

— Мъчно мога да разбера това. Дяволът ме е заразил с тая ми обич към ваше княжеско височество. Ако има някъде магия, тя е тук.

Сакович казваше истината, защото действително обичаше Богуслав; князът знаеше това и му се отплащаше ако не с по-дълбока привързаност, то с благодарност, каквато суетните хора хранят винаги към ония, които им се възхищават.

Ето защо с готовност се съгласи с намерението му относно Ануша Борзобогата и реши сам да му помогне в това.