Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

А Ануша се чувстваше все по-добре тук.

Месец след заминаването на княза Сакович й поиска ръката, но тая съблазнителка му даде хитър отговор: че не го познавала, че разни неща говорели за него, че нямала още време да го обикне, че не можела да се жени без позволението на княгиня Гризелда, а накрай — че иска да го постави на изпитание в продължение на една година.

Старостата преглътна гнева си, заповяда тоя ден за дребно провинение да ударят три хиляди пръчки на един райтар, след което горкият наемник беше погребан, но трябваше да се съгласи с условията на Ануша. А тя му заяви, че ако й служи още по-вярно, усърдно и покорно, след една година пак ще получи само толкова, колкото тя благоволи.

По тоя начин тя си играеше с мечката, но така вече бе успяла да го овладее, че той сподави дори ръмженето си и отговори само:

— Като изключим измяната към княза, можеш, ваша милост панно, да искаш всичко от мене, дори да пълзя по корем…

Ако Ануша знаеше какви страшни последствия от нетърпението на Сакович сполитат цялата околност, тя може би нямаше да го дразни така. Войниците и гражданите в Тауроги трепереха пред него, защото той наказваше прекомерно тежко съвсем без вина. Пленниците умираха във вериги от глад или горени с желязо.

Много пъти изглеждаше, че дивият староста иска да охлади в човешка кръв възбудената си и изгорена от зноя на любовта душа, защото скачаше внезапно и сам тръгваше на поход. А победата обикновено вървеше по неговите стъпки. Той избиваше до крак бунтовнически групи, на хванати в плен селяни заповядваше да отрязват за пример дясната ръка и така ги пускаше да се върнат по домовете си.

Ужасът от неговото име опаса Тауроги като стена и дори по-големите групи от патриоти не се осмеляваха да отидат по-далече от Рошене.

Навсякъде зацари тишина, а той организираше все нови и нови отряди от немски скитници и местни селяни с парите, изтръгнати от околните граждани и шляхтичи, и силата му растеше, за да може да я предостави на своя княз в случай на тежка нужда.

Богуслав не можеше да намери по-верен и по-страшен слуга.

Но наред с това Сакович гледаше Ануша все по-нежно със страшните си бледосини очи и й свиреше на лютня.

Така течеше животът в Тауроги: весел и забавен за Ануша, тежък и еднообразен за Оленка. От едната бликаха весели лъчи като оная светлинка, която блика нощем от светулките; лицето на другата ставаше все по-бледо, все по-сериозно, по-сурово, черните вежди се свиваха все по-силно върху бялото чело, така че в края на краищата я нарекоха калугерката. И тя наистина имаше в себе си нещо монашеско. Беше започнала да свиква с мисълта, че ще стане монахиня, че сам Бог я води през болки и разочарования към спокойствието зад решетката.

Тя вече не беше девойката с прекрасните руменини на лицето и с щастие в очите, не беше оная Оленка, която някога бе пътувала с шейна с годеника си пан Анджей Кмичиц и бе викала към гората: „Хей! Хей!“

Пролет настъпваше. Освободените от леда води на Балтийско море започнаха да се люлеят от силен, но топъл вятър, после дърветата цъфнаха, цветовете се стрелнаха напред от суровите пазви на листата, после слънцето пригрея силно, а горката девойка напразно чакаше края на плена си в Тауроги, защото и Ануша не искаше да бяга, и в страната ставаше все по-страшно.

Мечът и огънят вилнееха така, като че ли никога нямаше да настъпи Божията милост. Напротив, който не беше грабнал сабята или пиката през зимата, грабваше ги през пролетта; сняг не издаваше следите, гората даваше по-добро убежище, а топлината правеше войната по-лесна.

Вести като лястовички долитаха в Тауроги, понякога страшни, понякога радостни. И едните, и другите тя честваше с чистата молитва на девойка и ги обливаше със сълзи на тъга или радост.

Отначало се говореше за страхотно въстание на целия народ. Колкото дървета имаше в горите на Жечпосполита, колкото класове се люлееха по нейните ниви, колкото звезди светеха нощем между Татрите и Балтийско море, толкова бойци се били вдигнали против шведите: които бяха родени шляхтичи по воля Божия и естествения ред на нещата за меч и война; които оряха с плуг земята и засяваха със зърно тая страна; които се занимаваха с търговия и занаят по градовете; които живееха в горите от пчеларство, от катранджийство, от дърварство или лов, които се бяха заселили край реките и се занимаваха с риболов; които чергаруваха по степите със стада — всички бяха грабнали оръжие, за да очистят страната от нашественика.