Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А всъщност то би било най-приятната новина за мене!

— Виждам наистина, че съм постъпил зле, защото от това, което, както сега чувам, се е случило след тая отбрана, заключавам, че тя е важно нещо, което може да повлияе на цялата война. Но що се отнася до похода на княза в Подлесието, това е друг въпрос. Ченстохова е далече, Подлесието по-близо. А когато отначало князът имаше успехи, ти, пани, помниш колко бързо пристигаха новините… Вярвай ми, пани: аз съм млад човек, но от четиринайсетгодишна възраст съм войник и от опит зная, че тази тишина не предвещава нищо добро.

— По-право предвещава — отговори девойката. На това Кетлинг отговори:

— Нека бъде така!… След половин година моята служба свършва!… След половин година аз се освобождавам от клетвата си!…

Няколко дни след тоя разговор най-после дойдоха новини. Донесе ги пан Бес Корн, в Богуславовия двор наричан Корнутус 160 160 Рогатият (лат.). — Бел.прев. . Той беше полски шляхтич, но вече напълно чужденец, защото почти от юношески години бе служил в чуждестранни войски и почти бе забравил полски или най-малкото говореше като немец. Душата му беше вече също чужда, затова беше силно привързан към княза. Той отиваше с важна мисия в Крулевец, а в Тауроги се спря само да почине.

Браун и Кетлинг веднага го доведоха при Оленка и Ануша, които вече живееха и спяха заедно.

Браун застана мирно пред Ануша, после се обърна към пан Бес и каза:

— Тя е роднина на пан Замойски, калушки староста, следователно и роднина на княза, който нареди да й бъдем в пълна услуга. Тя би желала да чуе новини от устата на очевидец.

Пан Бес от своя страна застана мирно като на служба и зачака въпросите.

Ануша не опроверга твърдението, че е роднина с Богуслав, защото я забавляваха военните почести, та кимна с ръка на пан Бес да седне, а когато той стори това, попита го:

— Къде се намира сега князът?

— Князът отстъпва към Сокулка, дай боже щастливо! — отговори офицерът.

— Кажи, ваша милост, пълната истина! Как му върви?

— Ще кажа пълната истина — отговори офицерът — и няма да скрия нищо, защото смятам, че ваше достойнство ще намериш в душата си сили да изслушаш не много благоприятни новини.

— Ще намеря! — отговори Ануша, като чукаше под роклята си токче в токче от удоволствие, че я наричат достойнство и че новините „не са много благоприятни“.

— Отначало всичко ни вървеше добре — заговори пан Бес. — По пътя се сблъскахме с няколко бунтовнически групи, разбихме пан Кшищоф Сапеха и избихме две хоронгви конница и един полк добра пехота, без да оставим никого жив… След това разбихме пан Хороткевич, та той едва успя да избяга, а други разправят, че е убит… После заехме тикочинските развалини…

— Всичко това вече знаем. Казвай по-скоро, ваша милост, неблагоприятните новини! — прекъсна го внезапно Ануша.

— Благоволи само да ги изслушаш спокойно, пани. Стигнахме до Дрогичин и там изведнъж всичко тръгна наопаки… Имахме съобщение, че пан Сапеха е още далече; не щеш ли, два наши разезда сякаш потънаха в земята. Не се върна дори един свидетел на поражението им. Внезапно се разбра, че пред нас се движи някаква войска. Това причини голямо смущение. Князът почна да мисли, че всички по-раншни съобщения са били фалшиви и че пан Сапеха не само е настъпил, но ни е и пресякъл пътя. Тогава почнахме да се оттегляме, та по тоя начин да спипаме неприятеля и да го принудим към генерално сражение, което князът искаше непременно… Но неприятелят не приемаше сражение, само непрекъснато нападаше и нападаше. Отново заминаха разезди и се върнаха разбити. Оттогава всичко започна да се топи в ръцете ни, нямахме спокойствие нито денем, нито нощем. Разваляха ни пътищата, пресичаха насипите, пресрещаха ни хранителните припаси. Взеха да се носят слухове, че самият пан Чарнецки ни преследва; войниците не ядяха, не спяха, духът им се понижи; в самия стан изчезваха хора, сякаш ги поглъщаше земята. В Бялисток неприятелят отново хвана цял разезд, приборите за хранене и колите на княза, както и оръдията. Никога не бях виждал такова нещо. Не се е виждало това и в по-раншните войни. Князът изпадна в ярост. Той искаше една генерална битка, а беше принуден всеки ден да води по десет по-малки… и да ги губи. Дисциплината отслабваше. А какво може да изрази нашето смущение и страх, когато узнахме, че самият пан Сапеха още не е настъпил и че само един силен разезд се е промъкнал пред нас и ни е нанесъл толкова неизразими поражения… В тоя разезд имаше татарска войска…