Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

А Ануша следваше своята мисъл и продължаваше:

— Когато летеше по полето на кон с полковнически жезъл в ръка, мислех, че е орел или някакъв хетман. Татарите се плашеха от него като от чума. Където пристигнеше, трябваше да има пълно послушание, а ако се случеше битка, огън бликваше по лицето му от жажда за кръв. Много достойни кавалери съм видяла аз в Лубни, но никога не съм срещала такъв, от когото да ме обзема страх.

— Ако Господ-Бог ти го е предназначил, ще го имаш, но не ми се вярва, че не те е обичал…

— Ех, обичаше ме… мъничко… но другата повече. Сам ми е казвал много пъти: „Цяло щастие е за ваша милост, панно, че не мога нито да забравя, нито да разлюбя, защото иначе е по-добре да поверят на вълк коза, отколкото на мене такава девойка.“

— А ти какво му отговаряше?

— Казвах му така: „Ами откъде знаеш, ваша милост, че ще ти отговоря с взаимност?“ А той отвръщаше: „Аз нямаше да питам!“ Иди прави каквото искаш с такъв!… Но оная, дето не го е обикнала, е глупачка, а сърцето й трябва да е съвсем закоравяло. Питах го как й е името — той не искаше да ми каже. „По-добре — казваше — да не докосваме това, защото то е едната ми болка, а другата (казва) болка е Радживил… предателят!“ И веднага лицето му ставаше толкова страшно, че да имаше как да се скрия в миша дупка. Аз просто се страхувах от него!… Но да оставим това! Той не е за мене, не е за мене!

— Моли свети Никола за него; от леля зная, че при такива трудности той е най-добрият покровител. Гледай само да не го обидиш, като се закачаш и с други.

— Няма вече никога, само толкова! Съвсем мъничко!

Тук Ануша показваше на пръст колко ще си позволи и си определяше порция най-много до половин нокът, за да не обиди свети Никола.

— Аз не правя това от суетност — оправдаваше се тя пред пан мечника, който също така започна да взема присърце нейната закачливост, — но по неволя, защото, ако не ни помогнат офицерите, никога няма да се измъкнем оттук.

— О! Браун никога няма да допусне.

— Браун лапна въдицата! — отговори тя с тънко гласче и сведе очи.

— А Фиц-Грегори?

— Лапна въдицата! — отговори тя още по-тънко.

— А Отенхаген?

— Лапна въдицата!

— А фон Ирбен?

— Лапна въдицата!

— Ех, че си дяволица, ваша милост!… Виждам, че само Кетлинг не си могла да наредиш…

— Не мога да го понасям! Но друг ще го нареди. Най-сетне ще мине и без неговото разрешение.

— И мислиш ли, ваша милост панно, че като поискаме да бягаме, те няма да ни попречат?

— Ще дойдат с нас!… — отговори Ануша, като протегна главица и присви очи.

— За Бога! Тогава защо седим тук? Бих искала още днес да бъда далеко.

Но от съвещанието, което последва, излезе, че трябва да чакат, докато се реши съдбата на Богуслав и докато пан подскарбият или пан Сапеха не дойдат в околностите на Жмудж. Иначе имаше опасност да загинат дори от свои. Компанията от чужди офицери не само не би била охрана, но още повече засилваше опасността, защото простият народ беше толкова настървен срещу чужденците, та убиваше безмилостно всеки, който не носеше полски дрехи. Затова и полските големци, които носеха чужди дрехи, да не говорим за австрийските и френските дипломати, не можеха да пътуват другояче освен под охраната на силни военни части.

— Вярвайте ми, ваши милости, защото аз прекосих цялата страна — казваше Ануша, — че в първото село, в първата гора ще ни избият, преди да ни попитат кои сме. Не можем да бягаме другаде освен при войска.

— О, аз ще имам собствена чета.

— Докато я събереш, ваша милост, докато стигнеш до познато село, ще загубиш живота си.

— Новини за княз Богуслав би трябвало да дойдат скоро.

— Поръчах на пан Браун веднага да ми съобщава всичко.

Браун обаче дълго време не й съобщи нищо.

Но Кетлинг започна да посещава Оленка, защото тя първа му протегна ръка, когато го срещна един ден. Младият офицер смяташе, че това пълно мълчание не предвещава нищо добро. Според него с оглед на електора и шведите князът не би замълчал и за най-малкия си успех, по-скоро би го преувеличил, а не да отслабва с мълчание значението на действителните си успехи.

— Не допускам, че вече е разбит окончателно — казваше младият офицер, — но сигурно се намира в тежко положение, от което мъчно може да намери изход.

— Всички вести пристигат тук много късно — отговори Оленка, — а най-доброто доказателство е Ченстохова, подробности за чиято чудесна отбрана узнахме едва от панна Борзобогата.

— Аз, пани, отдавна знаех това, но като чужденец не разбирах стойността, която това място има за поляците, та дори не ви споменавах. Защото винаги се случва при една такава голяма война някое замъче да се защитава известно време и да отблъсне няколко атаки, обаче на това не се обръща особено внимание.