Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Дай боже!

— И ще кажа на ваша милост защо… Колчем пан Бабинич споменеше за княз Богуслав, лицето му чак побеляваше и скърцаше със зъби като ръждива порта.

— Тогава той ще бъде наш приятел!… — отговори пан мечникът.

— Разбира се!… И ще избягаме при него, щом се покаже!

— Стига да се измъкна веднъж оттук, веднага ще образувам собствена чета и тогава ще видиш, ваша милост панно, че войната и за мене не е нещо ново и че тая стара ръка още може да послужи за нещо.

— Тогава иди, ваша милост, под командването на пан Бабинич.

— Ти, ваша милост панно, имаш по-голямо желание да отидеш под негово командване…

Дълго още се закачаха така и все по-весело, та и Оленка забрави терзанията си и доста се развесели, а Ануша накрай започна да фучи срещу мечника като котка. Пък си беше и отпочинала, защото при последното си нощуване в близкото Рошене се беше наспала добре, та си отиде едва късно през нощта.

— Това е злато, а не момиче! — каза пан мечникът, след като тя си отиде.

— Някакво искрено сърце… и смятам, че бързо ще се сприятелим — отговори Оленка.

— А отначало я посрещна с извадени нокти.

— Защото смятах, че е някой пратен да ни шпионира. Пък знам ли аз? Тук се боя от всичко!

— Тя да е изпратена?… Сигурно от добрите духове!… А е жива, дяволицата му, като невестулка… Ако бях някак по-млад, не зная докъде би се стигнало, макар че и така човек още си го бива…

Оленка се развесели съвсем, подпря ръце на коленете си, кривна главица встрани и като имитираше Ануша, загледа мечника изпод око.

— Така ли било, чичо!? Да не би да искате да ме зарадвате с някоя стринка?

— Я тихо! Я тихо! — отговори мечникът.

Но се усмихна и взе да засуква с цяла шепа мустака си нагоре.

А след малко добави:

— Нали тя раздвижи и такава умница като тебе. Сигурен съм, че между вас ще започне голямо приятелство.

Пан Томаш не се лъжеше — за кратко време между двете момичета се завърза много живо приятелство, което се засилваше все повече, може би защото бяха пълна противоположност една на друга. Едната се отличаваше със сериозен характер, дълбочина на чувствата, несъкрушима воля и разум; другата при добро сърце и чиста мисъл беше весела и закачлива. Едната с тихото си лице, светли плитки, неизразимо спокойствие и с чара на стройната си фигура приличаше на античната Психея; другата, същинско лудо биле, напомняше по-скоро дяволица, която нощем отвежда хората по трапищата и се смее на тревогите им. Останалите в Тауроги офицери, които виждаха всеки ден и двете, имаха желание да целуват Билевичувна по краката, а Ануша по устата.

Кетлинг, който имаше душа на шотландски планинец, следователно изпълнена с меланхолия, почиташе и обожаваше Оленка, но още от пръв поглед не можеше да понася Ануша, която от своя страна му се отплащаше със същото, като прехвърляше понесените загуби върху Браун и всички останали, без да се изключва самият пан рошенски мечник.

За кратко време Оленка доби силно влияние над приятелката си, която с цялата искреност на сърцето си казваше на пан Томаш:

— Тя с две думи ще каже повече, отколкото аз ще избъбря през целия ден.

От един недостатък обаче сериозната девойка не можеше да излекува своята суетна приятелка, а именно от закачливостта. Защото, щом Ануша чуе звън на шпори по коридора, веднага се преструва, че е забравила нещо, че иска да разбере дали не са дошли новини за пан Сапеха, та изскача в коридора, тича като вихър и настигне ли офицера, ще извика:

— Ах! Как ме уплашихте!…

След това започва разговор, преплетен с въртенето на престилчицата, гледане изпод вежди и с разни други гримаси, с помощта на които и най-твърдото мъжко сърце може да хлътне със сигурност.

А Оленка я кореше още повече за тая й закачливост, тъй като след неколкодневното им познанство Ануша й бе признала скритото си чувство към пан Бабинич. И много пъти бяха говорили помежду си за това.

— Другите молеха като просяци — казваше Ануша, — а тоя змей си гледаше татарите вместо мене и не говореше другояче, само заповядваше: „Ваша милост панно, слизай! Ваша милост панно, яж! Ваша милост панно, пий!“ Поне да беше тогава грубиян, но не беше; да беше невнимателен, но не беше! В Краснистав си казах: „Не ме ли поглеждаш — добре!…“ Но още в Ленчна така ме прихвана — ужас. Ще ти кажа, че само го гледах в сивите очи, а когато се засмееше, и мене ме обхващаше радост, сякаш бях някаква робиня…

Оленка сведе глава, защото и тя си спомни за едни сиви очи. И онзи би говорил по същия начин, и той винаги имаше заповед на устата и енергичен израз на лицето, само че нямаше нито съвест, нито страх Божи.