Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Наскоро се разбра, че мечникът не може да намери изход и че въображението на девойката е много по-богато в това отношение. Но и на нея мисленето вървеше тежко, тъй като беше ясно, че ония са задължени да ги пазят много зорко.

Затова решиха да не предприемат нищо, преди да дойдат в Тауроги първите вести от Богуслав. Те вложиха в това цялата си надежда, защото се надяваха, че Бог ще накаже изменника на отечеството и безчестния човек. Нали той можеше да загине, можеше да заболее тежко, можеше да бъде бит от Сапеха и тогава непременно в целия Тауроги би настъпила паника и те вече не ще бъдат пазени толкова усърдно.

— Аз познавам пан Сапеха — казваше мечникът, за да подкрепи духом себе си и Оленка. — Той е бавен воин, но точен и удивително упорит. Exemplum неговата вярност към краля и отечеството. Заложи, изпродаде всичко, но организира такава сила, пред която Богуславовата е нищо. Оня е сериозен сенатор, а тоя ветрогон, оня истински католик, тоя еретик, оня олицетворение на благоразумие, тоя лекомисленик. На чия страна може да бъде победата и Божията благословия? Ще отстъпи тая радживиловска нощ пред деня на Сапеха, ще отстъпи! Освен ако на тоя свят няма наказание и справедливост!… Сега нека само чакаме новини и да се молим за успеха на Сапеховото оръжие.

И те започнаха да чакат, но мина месец, дълъг, тежък за угнетените сърца, докато дойде първият куриер, обаче и той изпратен не до Тауроги, а до Стенбок в кралска Прусия.

Кетлинг, който след последния разговор не смееше да се покаже пред очите на Оленка, веднага й прати бележка със следното съобщение:

„Княз Богуслав разбил пан Кшищоф Сапеха при Бранск; няколко конни и пехотни хоронгви избити до крак. Отива за Тикочин, където се намира Хороткевич.“

За Оленка това беше просто гръм от ясно небе. За нейния момичешки ум величието на пълководеца и рицарската храброст бяха едно и също нещо, а понеже бе виждала как лесно Богуслав побеждаваше в Тауроги най-храбри рицари, тя си го представи, особено след тая вест, като зла, но непобедима сила, която не може да преодолее никой.

Надеждата да бъде победен Богуслав напълно угасна у нея. Напразно мечникът я успокояваше и обнадеждаваше, че младият княз още не си е премерил силите със стария пан Сапеха, напразно й гарантираше, че самото хетманско достойнство, с което кралят току-що бе удостоил пан Сапеха, трябва да даде на последния решително превъзходство над Богуслав; тя не вярваше, не смееше да вярва.

— Кой ще го победи? Кой ще се справи с него?… — отговаряше тя постоянно.

Последвалите новини сякаш потвърждаваха страховете й.

Няколко дни по-късно Кетлинг отново й прати бележка със съобщение, че Хороткевич е разбит и е завзет Тикочин. „Цялото Подлесие (пишеше той) е вече в ръцете на княза, който не чака пан Сапеха, а отива към него с бързи преходи.“

„И пан Сапеха ще бъде разбит!“ — помисли девойката.

В това време като лястовичка, предвестник на пролетта, долетя вест от други краища. Тя стигна късно до тия крайморски граници на Жечпосполита, но пък беше окичена с всичките пъстроцветни блясъци на чудотворна легенда от първите векове на християнството, когато по земята още ходели светии и вестели правда и справедливост.

— Ченстохова! Ченстохова! — повтаряха всички уста.

Ледът се стопи от сърцата и те цъфнаха като цветя в затоплената от пролетното слънце земя. „Ченстохова се защитила, виждаха я като полска Богородица, която закрива сама стените с небесния си плащ; убийствените гранати падали пред светите й нозе и се умилквали като домашни кучета; ръцете на шведите съхнели, мускетите се сраствали с лицата им, докато най-сетне те отстъпили, уплашени и посрамени.“

Като чуваха тая вест, чужди едни на други хора падаха в прегръдките си и плачеха от радост. Други бяха недоволни, че тя е дошла толкова късно.

— А ние тук плачем — казваха те, — ние тук толкова време живяхме в болка, в мъка, когато е трябвало вече да се веселим!…

После по цяла Жечпосполита заехтя и тия страшни гръмотевици се носеха от Черно море до Балтийско, та вълните на двете морета чак затрепераха; вярващият народ, набожният народ се вдигаше като буря в защита на своята небесна кралица. Във всички сърца нахлу надежда, всички зеници горяха в огън; това, което по-рано се струваше страшно и непобедимо, сега се смали в очите.

— Кой ще го победи ли? — казваше пан мечникът на момичето. — Кой ще го надвие ли? Сега знаеш кой, нали? Пресветата Дева!

По цели дни заедно с Оленка лежаха проснати ничком и благодаряха на Бога за милостта му към Жечпосполита: същевременно престанаха да се съмняват и в собственото си спасение.