Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Прецени, пани, дали заповедта не се отнася до службата ми.

Оленка хвърли поглед на хартията и прочете следното:

„Понеже до нас дойдоха сведения, че пан Билевич, рошенски мечник, възнамерява да напусне тайно нашата резиденция с враждебни към нас намерения, а именно ad rebellionem excitare 157 157 Да вдигне на бунт (лат.). — Бел.прев. своите познати, близки, роднини и подвластните му селяни срещу негово шведско величество и нас, нареждаме на офицерите, които остават на praesidium 158 158 Гарнизон, охрана (лат.). — Бел.прев. в Тауроги, да пазят пан Билевич заедно с племенницата му като заложници и военнопленници и да не допуснат тяхното бягство sub poena 159 159 Под страх на наказание (лат.). — Бел.прев. от военен съд и лишаване от чест…“

— Заповедта дойде от първата спирка след заминаването на княза — каза Кетлинг, — затова е писмена.

— Да става, каквото е рекъл Бог! — каза Оленка след кратко мълчание. — Няма как.

Кетлинг чувстваше, че трябва да си отиде, но не мърдаше от мястото си. Бледите му устни се раздвижваха от време на време, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да издаде глас.

Душеше го желанието да падне пред краката й и да моли за прошка, но, от друга страна, чувстваше, че на нея и стига собственото нещастие, и намираше някакво диво удоволствие в това, че и той страда и ще страда, без да се оплаква.

Най-сетне се поклони и излезе мълчаливо, но още в коридора разкъса превръзките на прясната си рана и падна в безсъзнание, а когато след един час дворцовата стража го намери да лежи близо до стъпалата и го отнесе в казарменото жилище, заболя тежко и две седмици не можа да стане от леглото.

След като Кетлинг си отиде, Оленка остана сякаш замаяна. Тя бе очаквала по-скоро смърт, отколкото отказ от негова страна, затова въпреки цялата закалка на душата си в първия момент загуби сили, енергия, почувства се слаба като обикновена жена и макар че повтаряше несъзнателно: „Нека бъде волята Божия!“ — мъката от разочарованието взе връх над примирението и обилни горчиви сълзи бликнаха от очите й.

В тоя момент дойде мечникът и щом видя братаницата си, веднага отгатна, че ще му съобщи неблагоприятна новина, та я попита бързо:

— За Бога, какво се е случило?

— Кетлинг отказа — отговори девойката.

— Всички тук са негодници, нехранимайковци и псета! Как така? И тоя ли не иска да помогне?

— Не само че не иска да помогне — каза тя, нажалена като малко дете, — но още заявява, че ще попречи, дори ако трябва да загине.

— Защо? Защо, Боже Господи?

— Защото такава ни е съдбата! Кетлинг не е предател, но такава ни е съдбата, ние сме най-нещастните от всички хора!

— Дано гръм удари всички тия еретици! — викна мечникът. — Посягат на честта, грабят, крадат, затварят… Дано пропадне вече всичко! Не могат да живеят честните хора в такива времена!

Той започна да се разхожда с бърза крачка по стаята и да заплашва с пестник, накрай се обади, като скръцна със зъби:

— По-добър е вилненският воевода, по-добър е хиляди пъти дори Кмичиц, отколкото тия парфюмирани негодници без чувство за чест и съвест!

А когато Оленка не отговори нищо, само се разплака още по-силно, пан мечникът омекна и след малко заговори така:

— Не плачи! Кмичиц ми хрумна, защото той поне би успял да ни изтръгне от тоя вавилонски плен. Той би извил врата на всички тия брауновци, кетлинговци, патерсоновци, а и на самия Богуслав! Впрочем всички предатели са еднакви! Не плачи! С плач не ще постигнеш нищо, а тук трябва да се действа. Не искал Кетлинг да помага… дано пукне!… Ще минем и без него… Ти уж си смела като мъж, а в тежко положение само знаеш да хълцаш… Какво разправя Кетлинг?

— Казва, че князът заповядал да ни пазят като военнопленници, понеже се страхувал, че ти ще събереш чета и ще отидеш при конфедератите.

Пан мечникът се хвана за кръста:

— А, така значи! Страхува се, негодникът!… И е прав, кълна се в небето, че ще постъпя така!

— А щом имал заповед, която се отнася до службата му, Кетлинг трябвало да я изпълни в името на честта си.

— Добре!… Ще минем и без еретическа помощ!

Оленка избърса сълзите си.

— Смяташ ли, чичко, че това ще може да стане?

— Смятам, че трябва, а щом трябва, тогава и може, дори ако се наложи да се спускаме с въжета от тия прозорци.

А девойката отговори веднага:

— Виновна съм, че плаках… да действаме час по-скоро!

Сълзите й изсъхнаха съвсем и веждите й се свиха отново — тя се замисли с по-раншната си решителност и енергия.