Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Девойката престана да се колебае и когато здравето на младия офицер се подобри вече толкова, че той можеше да изпълнява службата си, тя го повика при себе си.

Кетлинг се изправи пред нея бледен, отслабнал, без капка кръв в лицето, но както винаги изпълнен с почит, възхищение и смиреност.

Като го видя, сълзи премрежиха очите на Оленка, понеже той беше единствената доброжелателна душа към нея в Тауроги, а при това толкова бедна и страдална, че когато Оленка при поздрава го попита за здравето му, младият офицер отговори:

— За съжаление, пани, възстановявам се, а на мене би ми било толкова добре да умра…

— Ваша милост трябва да напусне тая служба — отговори девойката, като го гледаше със съчувствие, — защото такова благородно сърце трябва да бъде уверено, че служи на благородна кауза, на благороден господар.

— За съжаление! — повтори офицерът.

— Кога свършва службата на ваша милост?

— Едва след половин година.

Оленка помълча малко, после повдигна към него чудните си очи, които в тоя момент престанаха да бъдат строги, и каза:

— Слушай ме, пане рицарю. Ще ти говоря като на брат, като на сърдечен довереник: ваша милост можеш и си длъжен да се уволниш.

След тия думи тя му призна всичко; и намерението си да бяга, и това, че разчита на неговата помощ. Почна да го увещава, че навсякъде може да намери служба, и то хубава, както е хубава неговата душа, и почетна, както може да изисква рицарската чест; най-после завърши с тия думи:

— Аз ще бъда до смърт благодарна на ваша милост. Искам да се скрия под Божието покровителство и да служа на Бога в манастир, но където и да бъдеш, далече или близо, на война или в мир, винаги ще се моля за ваша милост, ще моля Бога да даде спокойствие и щастие на моя брат и благодетел, тъй като не мога да му дам нищо повече освен благодарност и молитва…

Тук гласът й затрепера, а офицерът слушаше думите й и побледняваше като платно, накрай коленичи, допря двете си длани до челото и с глас, който приличаше на стон, отговори:

— Не мога, пани! Не мога!…

— Значи, ваша милост ми отказваш? — попита Билевичувна слисана.

А той, вместо да й отговори, почна да се моли.

— Велики и милостиви Боже! — казваше той. — От детски години никога лъжа не са изрекли устните ми, никога безчестие не ме е опетнило. Когато бях юноша, с тая си слаба ръка защитавах моя крал и отечество; защо ме наказваш, Господи, толкова тежко и ми изпращаш мъка, за която сам виждаш, че нямам сили!

После се обърна към Оленка:

— Пани, ти не знаеш какво значи заповедта за войника, не знаеш, че послушанието е не само негово задължение, но негова слава и чест. Мене, пани, ме свързва клетва и нещо повече от клетва — рицарската ми дума, че не ще зарежа службата си преди срока и че ще изпълнявам сляпо всичко, което е свързано с нея. Аз съм войник и шляхтич и нека ми помогне Бог, та никога през живота си да не тръгна по пътя на ония наемници, които изневеряват на честта и службата си. И дори по заповед, дори по молба от твоя страна, пани, няма да наруша думата си, макар че казвам това с мъка и болка. Ако имах заповед да не пущам никого от Тауроги и стоях на стража при портата и тогава ти самата, пани, поискаше да минеш въпреки заповедта, би минала, но по трупа ми. Ти, пани, не си ме познавала и се излъга в мене… Но смили се, разбери, че аз не мога да ти помагам в бягството и дори не би трябвало да слушам за него, защото заповедта е ясна, защото Браун я получи заедно с нас, петимата останали тук офицери. Боже, боже! Ако бих предвиждал тая заповед, щях да предпочета да замина в похода… Аз не ще те убедя, пани, ти няма да ми повярваш, и все пак Бог вижда, нека Бог ме съди след смъртта, ако това не е истина, че съм готов да дам без колебание живота си — честта си, обаче не мога, не мога!

Като каза това, Кетлинг закърши ръце и млъкна напълно изтощен, само започна да диша бързо.

Оленка още не се беше опомнила от изумлението си. Тя нямаше време нито да помисли, нито да оцени както трябва тая изключителна по благородството си душа; чувстваше само, че от ръцете й се изплъзва последната възможност за спасение, че пропада единственият начин да се измъкне от това омразно робство.

Но още се опитваше да се противи.

— Пане — каза тя след малко. — Аз съм внучка и дъщеря на войници; дядо ми и баща ми също ценяха честта си повече от живота, но тъкмо за това не биха се съгласили да бъдат използвани сляпо за всякакви деяния…

Кетлинг извади от кожената си кесия с разтреперана ръка писмо, подаде го на Оленка и каза: