Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А сега — каза девойката — иди при господаря си, който лежи там, горе.

— Какво е станало? — викна Сакович, като се опомни. — Ти, ваша милост панно, ще отговаряш за него!

— Не пред тебе, слуга! Вън!

Сакович скочи като полудял.

Сакович цели два дни не се отдели от княза, понеже вторият пристъп на болестта беше по-тежък от първия; челюстите на Радживил така се бяха сключили, че трябваше да ги отварят с нож, за да се влее в устата му лекарство за свестяване. Веднага след това той дойде на себе си, но се тресеше, трепереше, мяташе се в леглото, изпружваше се като смъртно простреляно животно. Когато и това мина, настъпи страшно безсилие; цяла нощ той гледаше към потона, без да каже нищо. На другия ден, след като взе подкрепителни лекарства, изпадна в дълбок и тежък сън, а към пладне се събуди отново, облян от изобилна пот.

— Как се чувстваш, ваше княжеско височество? — попита Сакович.

— По-добре ми е. Не са ли дошли някакви писма?

— Има от електора и Стенбок, ето ги на масата, но четенето им трябва да се отложи за по-късно, защото ваше княжеско височество нямаш още сили.

— Дай ги веднага… чуваш ли?

Ошмянският староста взе писмата и ги подаде, а Богуслав ги прочете два пъти, после помисли малко и каза:

— Утре тръгваме за Подлесието.

— Утре, ваше княжеско височество, ще лежиш в леглото както днес.

— Ще бъда на кон, както и ти!… Мълчи, не ми се противопоставяй!…

Старостата замлъкна и за кратко време цареше тишина, прекъсвана само от внушителното и бавно тиктакане на гданския часовник.

— Съветът беше глупав и хрумването глупаво — каза внезапно князът, — и аз също глупав, че те послушах…

— Знаех, че ако не успеем, вината ще падне върху мене — отговори Сакович.

— Защото погледна лекомислено.

— Съветът беше умен, но ако там има някакъв дявол в услуга, който я предупреждава за всичко, не съм аз виновен.

Князът се вдигна на леглото.

— Мислиш ли?… — каза той, като гледаше Сакович пронизително.

— Нима ваше княжеско височество не познава папистите?

— Познавам ги, познавам! И на мене често ми е идвало на ум, че това могат да бъдат магии. А от вчера съм сигурен. Ти попадна на моята мисъл, затова те попитах дали наистина мислиш така? Но кой от тях може да бъде във връзка с нечиста сила?… Това не е тя, защото е чист човек… Не е и мечникът, той е глупав за такова нещо…

— Ами лелята…

— Възможно е…

— За сигурност вчера я вързах, но преди това допрях ножа до гърлото й и представи си, ваше княжеско височество — гледам днес, а острието сякаш е стопено в огън.

— Покажи!

— Хвърлих ножа във водата, макар че на дръжката му имаше много хубав тюркоаз. Не исках да го пипам повече.

— Ще ти кажа какво ми се случи вчера… Втурнах се при нея като луд. Не помня какво съм говорил, но зная, че момичето викна: „По-скоро ще се хвърля в огъня!“ Знаеш каква голяма камина има там. И веднага скочи. Аз подир нея. Грабнах я през кръста. Дрехите й бяха започнали да тлеят. Трябваше едновременно да гася и да я държа. Тогава ме хвана треската, челюстите ми се вцепениха… Човек би казал, че някой ме дръпна за жилите на шията. После ми се стори, че искрите, които хвърчаха около нас, се превърнаха на пчели и бръмчат като пчели… Това е вярно, както ме гледаш тук!

— И какво по-нататък?

— Нищо повече не помня, само изпитвах такъв страх, като че ли летя надолу в безкрайно дълбок кладенец, в някаква бездънна пропаст. Какъв страх!… Какъв страх, ти казвам! И сега още настръхва косата на главата ми… И не само страх, но — как да кажа — и празнота в стомаха, и безкрайно гадене, и непонятна угнетеност… Добре, че небесните сили бяха с мене, иначе вече не бих разговарял днес с тебе.

— Ти, ваше княжеско височество, си имал болезнен пристъп… Самата болест често пъти предизвиква разни привидения пред очите, но за сигурност би могло да се заповяда да просекат малко леда на реката и да окъпят там тая жена.

— Остави я по дяволите! И без това утре тръгваме, а после ще дойде пролет, веднага звездите ще бъдат други и нощите кратки, а това спира всяка нечиста сила.

— Щом тръгваме утре, по-добре е ваше княжеско височество да оставиш момичето на мира.

— Дори да не искам, принуден съм… Днес от мене са изчезнали всички желания.

— Пусни ги, нека вървят по дяволите!

— Дума да не става!

— Защо?

— Защото шляхтичът ми призна, че имал много пари, закопани в Билевиче. Пусна ли ги, те ще ги откопаят и ще отидат в гората. По-добре да ги държа тук, а парите да реквизирам… Сега е война и това е позволено! Пък и сам той ми предложи. Ще заповядаме да прекопаят педя по педя градините в Билевиче; трябва да ги намерим. А като седи тук, мечникът не ще може да вдигне врява по цяла Литва, че е ограбен. Яд ме хваща, като си помисля колко пари изхарчих тук напразно за тия забави и турнири и от всичко това нищичко не излезе!…