Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ако искаш, ваше княжеско височество, аз ще се оженя за нея. Няма да пречи. Пласка ще ни съедини набързо.

— Добре. Ще й дам яворова лопата 151 151 Според поверията вещиците се събират, яхнали яворови лопати. — Бел.прев. като сватбен подарък, а на тебе фенер, за да имаш с какво да й светиш.

— Но ще ти бъда вуйчо… Богуславчо…

— Помни за Кастор! — отвърна князът.

— Ти не милвай Кастор срещу косъма, драги Полукс 152 152 В античната митология близнаците Кастор и Полукс са неразделни, а тук Кастор се казва и кучето на Богуслав. — Бел.прев. , защото може да те ухапе!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на мечника и на панна Кулвецувна. Князът пристъпи живо към тях, като се подпираше на секирката си. Сакович стана.

— Е какво? Може ли при Оленка? — попита князът.

Но мечникът само разпери ръце и сведе глава върху гърдите си.

— Ваше княжеско височество! Братовата ми дъщеря казва, че завещанието на полковник Билевич й забранява да разполага със съдбата си, но дори и да не й забраняваше, тя пак не би се оженила за ваше княжеско височество, тъй като няма чувства към тебе.

— Сакович! Чуваш ли? — обади се Богуслав със страшен глас.

— За това завещание знаех и аз — каза мечникът, — но в първия момент не го смятах за непреодолим impedimentum 153 153 Пречка (лат.). — Бел.прев. .

— Пет пари не давам за вашите шляхтишки завещания! — каза князът. — Плюя на вашите шляхтишки завещания! Разбираш ли!…

— Но ние държим на тях! — отвърна пан Томаш настръхнал. — А според завещанието момичето може или да се ожени за Кмичиц, или да отиде в манастир.

— За кого, дрипльо? За Кмичиц?… Ще ви дам аз един Кмичиц!… Ще ви науча аз вас!…

— Кого наричаш дрипльо, ваше княжеско височество? Билевич ли?

И изпаднал в най-голяма ярост, мечникът се хвана за сабята, но Богуслав го удари мигновено с тъпото на секирката си в гърдите, та чак прокънтя и шляхтичът рухна на земята, а князът го ритна с крак, за да си отвори пътя към вратата, и изскочи от стаята без шапка.

— Господи! Света Богородице! Йосифе! — викаше панна Кулвецувна.

Но Сакович я хвана за ръката, допря кинжала си до гърдите й и каза:

— Тихо, скъпичката ми, тихо, мило пъдпъдъче, че ще ти отрежа сладкото гърло като на куца кокошка. Стой тук спокойно и не ходи горе, че сега там става сватбата на сродницата ти.

Но в панна Кулвецувна също течеше рицарска кръв, та щом чу думите на Сакович, веднага страхът й се превърна в отчаяние и гняв.

— Нехранимайко! Разбойнико! Поганецо! — викна тя. — Заколи ме, защото ще викам по цяла Жечпосполита. Брат ми е убит, сродницата опозорена и аз не желая да живея! Бий, разбойнико, заколи ме! Хора! Събирайте се! Гледайте!…

Сакович сподави по-нататъшните й думи, като сложи грамадната си длан върху устата й.

— Тихо, крива къдельо! Тихо, повехнало седефче! — каза й той. — Аз не ще те заколя, защото няма нужда да давам на дявола онова, което и без това е негово, но за да не можеш да крещиш като паун, докато се успокоиш, ще ти завържа хубавата уста със собствената си кърпа, а сам ще взема лютня и ще ти засвиря копнежна песен. Дума да не става, трябва да ме обикнеш.

След тия думи ошмянският староста с похватността на истински разбойник уви главата на панна Кулвецувна с кърпа, върза й мигновено ръцете и краката с ремък и я хвърли на софата.

После седна при нея и като се изтегна удобно, попита я толкова спокойно, сякаш започваше обикновен разговор:

— Как мислиш, ваша милост панно? Аз смятам, че и Богуславчо ще се справи също така лесно, а?

Но в същия миг скочи на крака, защото вратата се отвори бързо и се появи панна Александра.

Лицето й беше бяло като тебешир, косата малко разчорлена, веждите намръщени, а в очите ужас.

Като видя падналия мечник, тя коленичи над него и започна да опипва с ръка главата и гърдите му.

Мечникът въздъхна дълбоко, отвори очи, вдигна се наполовина и взе да се оглежда по стаята, сякаш пробуден от сън. После се подпря с ръка на пода и се опита да стане, което му се удаде след малко при помощта на девойката, стигна с колеблива крачка до един стол и се тръшна на него.

Оленка едва сега забеляза панна Кулвецувна, която лежеше на софата.

— Уби ли я, ваша милост? — попита тя Сакович.

— Пази боже! — отговори ошмянският староста.

— Заповядвам ти да я развържеш!

Толкова сила имаше в гласа й, че Сакович не каза нито дума, сякаш заповедта беше излязла от самата княгиня Радживил, и почна да развързва припадналата панна Кулвецувна.