Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ето на! Не ти ли казах? — каза мечникът, като се обърна към Оленка.

— Аз познавам отдавна княз Богуслав — продължаваше Ануша, — той е роднина на княз и княгиня Вишньовецки, както и на Замойски; веднъж идва при нас в Лубни, когато княз Йереми беше на поход срещу татарите в Дивите поля. И сега нареди да се отнасят с уважение към мене, защото помнеше, че там бях придворна и най-близка на княгинята. Тогава бях още такава една мъничка — не като днес!… Боже мой, кой можеше да предполага тогава, че той ще стане предател. Но вие не се тревожете, мили мои, защото или той няма да се върне, или ние ще се измъкнем оттук.

— Ние вече опитахме това — отговори Оленка.

— И не успяхте ли?

— Как можехме да успеем? — каза мечникът. — Издадохме тайната си на един офицер, за когото смятахме, че ни симпатизира, а се оказа, че той е готов да ни попречи, не да ни помогне. Най-старшият тук е Браун, но него и самият дявол не може да привлече.

Ануша сведе очички.

— Може би аз ще успея. Необходимо е само пан Сапеха да дойде по тия места, за да има къде да избягаме.

— Да даде Бог да дойде час по-скоро — отговори пан Томаш, — защото и ние имаме между хората му много роднини, познати и приятели… О! Там са и старите другари, които служеха при великия Йереми, пановете Володиовски, Скшетуски и Заглоба.

— Познавам ги — отговори Ануша учудена, — но те не са при пан Сапеха. О, ако бяха! Особено пан Володиовски (защото пан Скшетуски е женен), аз нямаше да бъда тук, пан Володиовски не би се дал да го оградят както пан Котчиц.

— Той е голям рицар! — извика мечникът.

— Гордост за цялата войска! — добави Оленка.

— За Бога! Дали обаче не са загинали, щом не си ги видяла, ваша милост панно?

— О, не! — отговори Ануша. — За смъртта на такива рицари щеше да се разчуе, а не ми е казано нищо… Вие, ваши милости, не ги познавате… Те никога няма да се дадат — освен ако ги убие куршум, иначе никой човек не може да се справи с тях, нито с пан Скшетуски, нито с пан Заглоба, нито с пан Михал. Макар че пан Михал е дребен, но помня какво казваше княз Йереми за него: че ако съдбата на цяла Жечпосполита зависеше от двубой на един срещу един, той би избрал пан Михал за този двубой. Та нали той съсече Богун… О, не! Пан Михал винаги ще победи.

Доволен, че има с кого да приказва, мечникът започна да ходи по стаята с големи крачки и да пита:

— Моля, моля! Значи ти, ваша милост панно, познаваш толкова добре пан Володиовски?

— Та нали сме били толкова години заедно…

— Моля!… Тогава надали ще да е минало и без чувства?

— Аз не съм виновна за това — каза Ануша и си придаде скромен израз, — но досега пан Михал навярно се е оженил.

— Там е работата, че не се е оженил.

— Дори да се е оженил… все ми е едно!…

— Да даде Бог да се съберете… Но мене ме тревожи това, което казваш, ваша милост панно — че те не са при пан хетмана, защото с такива войници победата е по-лесна.

— Има там един, който ще замести и тримата.

— Кой е той?

— Пан Бабинич от Витебско… не сте ли чували за него?

— Не, и това ми е чудно.

Ануша започна да разказва историята на заминаването си от Замошч и всичко, което й се бе случило по пътя. А в разказа й пан Бабинич израсна като такъв голям герой, че мечникът си блъскаше главата да се сети кой би могъл да бъде той.

— Ами че аз познавам цяла Литва — казваше пан Томаш. — Там наистина има родове с подобни имена като Бабонаубки, Бабили, Бабиновски, Бабински и Бабски, но за Бабиничи не съм чувал… и предполагам, че това трябва да е присвоено име, защото така постъпват мнозина от тия, които са в партизанските групи, та неприятелят да не си отмъщава на имотите и семействата им. Хм! Бабинич!… Той трябва да е някой огнен рицар, щом е успял да прати за зелен хайвер и пан Замойски.

— О, и още как огнен! Ах! — извика Ануша. Мечникът изпадна в добро настроение.

— Така ли? — попита той, като застана пред Ануша и се хвана за кръста.

— Но ти, ваша милост, да не помислиш кой знае какво.

— Пази боже, нищо не мисля!

— А пан Бабинич, щом излязохме от Замошч, веднага ми каза, че някой друг се е настанил в сърцето му… и макар че не му плаща наем, не смятал да сменя наемателя си…

— И ти вярваш ли му, ваша милост?

— Разбира се, че вярвам — отвърна Ануша силно оживена. — Той трябва да е влюбен до уши, щом толкова време… щом… щом…

— О, някак бавно ми се вижда! — отговори пан мечникът, като се смееше.

— А пък аз казвам, че бързо — отговори тя и тупна с краче, — тъй като скоро ще чуем за него…