Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И не така бързо се разлива масло по морето, когато моряците го излеят, за да успокоят вълните, както се разля тоя чамбул от татари и доброволци по спокойните и сигурни досега места. Като че ли всеки татарин можеше да се дели на две, на три, за да бъде едновременно на няколко места, да гори, да сече. Не щадяха дори непожънатите ниви, дори дърветата в овощните градини.

Защото пан Кмичиц беше държал толкова дълго татарите си за юздата, че когато най-сетне ги пусна като ято хищни птици, те почти се забравиха в това клане и разрушение. Един надминаваше другия, а понеже не можеха да вземат пленници, от сутрин до вечер се къпеха в човешка кръв.

Самият пан Кмичиц, в чието сърце имаше много свирепост, си даде пълна свобода и ако и да не цапаше собствените си ръце с кръвта на беззащитните, все пак гледаше със задоволство как тя се проливаше. А душата му беше спокойна и съвестта не го гризеше, защото това не беше полска, а чужда кръв и при това еретическа, та дори смяташе, че върши нещо приятно на Бога и особено на господните светци.

Та нали електорът, васал, следователно слуга на Жечпосполита, който живее от нейните благодеяния, пръв вдигна светотатствена ръка срещу своята кралица и господарка, следователно заслужаваше наказание, а пан Кмичиц беше само оръдие на Божия гняв.

Затова той четеше спокойно всяка вечер молитвите си при блясъка на запалените немски селища, а когато виковете на избиваните бъркаха сметката му по броеницата, тогава започваше отново, за да не би да обремени душата си с греха на небрежността при богослужение.

Но той таеше в сърцето си не само жестоки чувства, освен набожността го оживяваха и разни вълнения, свързани със спомена за миналите години. Затова той си спомняше често за онова време, когато беше нападал Ховански с толкова голяма слава и някогашните му другари се изправяха като живи пред неговите очи: Кокошински, грамадният Кулвец-Хипоцентаурус, сипаничавият Раницки със сенаторската кръв в жилите, Углик, който свиреше на цафара, Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, и Зенд, който умееше да имитира птиците и всякакви животни.

Всички те, освен може би Рекуч, цвърчат в пъкъла, а пък сега можеха да си полудуват, да се овалят в кръв, без да навличат грях на душата си и с полза за Жечпосполита!…

И пан Анджей въздишаше при мисълта колко пагубно нещо е безпътството, щом още в зората на младостта затваря за вечни векове пътя към прекрасните дела.

Но най-много въздишаше за Оленка. Колкото повече навлизаше в пруска територия, толкова по-силно го горяха раните на сърцето, сякаш ги раздухваха пожарите, които той подпалваше, и някогашната му любов. Почти всеки ден той говореше в сърцето си на момичето:

„Гълъбче ти мое най-мило! Може би вече си ме забравила там, а ако си спомняш за мене, само отвращение залива сърцето ти; но аз, далеко или близо, нощем или денем, при работа и труд за отечеството непрекъснато мисля за тебе и душата ми лети към тебе през гори и води като морна птица, за да се свие в твоите нозе. Само за Жечпосполита и за тебе бих дал всичката си кръв, но горко ми, ако ти навеки ме обявиш в сърцето си за осъден на изгнание!“

С такива размисли той вървеше все по-нагоре към север покрай границата, гореше и сечеше, никого не оставяше жив. Задушаваше го страшен копнеж. Искаше му се утре да бъде в Тауроги, а пък пътят беше още толкова дълъг и толкова труден, защото най-сетне в цялата пруска провинция забиха всички камбани.

Всичко живо грабваше оръжие, за да даде отпор на страшните унищожители; докарваха военни гарнизони дори от много далечни градове, организираха полкове дори от градските слуги и скоро навсякъде срещу един татарин можеха да се изправят по двайсет мъже.

Кмичиц се хвърляше като мълния върху тия отряди, разбиваше ги, разпръскваше ги, бесеше, измъкваше се, криеше се и отново изплуваше върху вълната от огън, но вече не можеше да върви толкова бързо както в началото. Често пъти трябваше по татарски да изчезва и да се крие по цели седмици в гъсталаците или в тръстиките край бреговете на езерата. Все повече хора излизаха срещу него като срещу вълк, а и той хапеше като вълка, който с един удар на зъбите си нанася смърт, и не само се бранеше, но и не изостави нападателната война.

Понеже обичаше завършената работа, понякога въпреки преследването не мръдваше от някое място, докато не унищожеше всичко с огън и меч в един обсег от няколко мили. Неизвестно по какъв начин името му стигна до човешките уста и гърмеше, покрито със страх и ужас, чак до бреговете на Балтийско море.