Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Шляхтичът беше доста глупавичък. Не е негова работа да знае накъде пан хетманът смята да върви; знае само, че пан хетманът е на два дни път оттук със същата литовско-татарска дивизия и че при него се намира и лауданската хоронгва. Той я бил заел преди това временно на пан Чарнецки, който обаче отдавна я бил върнал, и сега отиват, накъдето ги води пан полевият хетман.

— Казват — завършваше шляхтичът, — че ще отидем в Прусия, и войниците се много радват… Но нашата работа е да слушаме и да бием.

След като изслуша изложението му, Кмичиц не се колеба дълго, обърна чамбула и тръгна бързо към пан хетмана, а след два дни, вече късно през нощта, падна в прегръдките на пан Володиовски, който го стисна силно и веднага викна:

— Граф Валдек и княз Богуслав са в Простки, където правят насипи, за да подсилят укрепения си стан. Ще отидем срещу тях.

— Днес ли? — каза Кмичиц.

— Утре преди разсъмване, значи след два-три часа. Сега те отново паднаха в прегръдките си.

— Нещо ми говори, че Бог ще го даде в ръцете ни! — извика Кмичиц развълнуван.

— И аз мисля същото.

— Дал съм клетва до смъртта си да знаменувам с пост оня ден, в който го срещна.

— Божието покровителство не ще е излишно — отговори пан Михал. — А аз няма да завиждам, ако на тебе се падне да го срещнеш, защото ти си понесъл по-голяма злина.

— Михале! Не съм виждал по-благороден кавалер от тебе!

— Анджей, я дай да те разгледам. Съвсем си почернял от вятъра; но как се прояви! Цялата дивизия гледаше с голяма симпатия на твоята работа. Нищо, само пепелища и cadavera 176 176 Трупове (лат.). — Бел.прев. . Ти си войник по призвание. И на самия пан Заглоба, ако беше тук, щеше да бъде трудно да измисли нещо по-добро за себе си.

— За Бога! А къде е пан Заглоба?

— Остана при пан Сапеха, защото съвсем подпухна от плач и отчаяние за Рох Ковалски…

— Ама пан Ковалски загина ли?

Володиовски стисна устни.

— Знаеш ли кой го уби?

— Откъде мога да зная?… Казвай!

— Княз Богуслав.

Кмичиц се завъртя на място, сякаш мушнат с меч, и почна да поема въздух с хъхрене, накрай скръцна страшно със зъби, хвърли се на пейката и подпря мълчаливо глава върху дланите си.

Пан Володиовски плесна с ръце и поръча на прислужника да донесе питие, после седна при Кмичиц, напълни чашите и заговори:

— Рох Ковалски загина от такава рицарска смърт, че дай боже никой от нас да не загине от по-лоша. Достатъчно е да ти кажа, че след като спечели битката, лично Карл му устрои погребение и цял гвардейски полк даваше залпове над ковчега му.

— Да не беше от тия ръце, да не беше от тия пъклени ръце! — извика Кмичиц.

— Да, от ръцете на Богуслав, зная това от хусарите, които с очите си наблюдавали тоя тъжен момент.

— Значи ти не беше там?

— В боя не се избира мястото, а се стои там, където ти заповядат. Ако аз бях там, или нямаше да бъда сега тук, или Богуслав не щеше да прави валове в Простки.

— Казвай как е станало всичко. Това само ще засили моята жажда за отмъщение.

Пан Володиовски пи, избърса жълтите си мустачки и започна:

— Едва ли не си слушал подробно за варшавската битка, защото всички говорят за нея, та няма да я описвам прекалено дълго. Нашият милостив господар… дай му, Боже, здраве и дълги години, защото при друг крал отечеството не би загинало всред поражения… се оказа знаменит военачалник. Ако послушанието у нас беше такова, какъвто е вождът ни, ако бяхме достойни за него, летописците биха записали нова полска победа при Варшава, равна на грунвалдската и берестецката. С две думи, първия ден бихме шведите. На втория ден щастието започна да се наклонява ту на едната, ту на другата страна на везните, но все пак ние бяхме отгоре. Тогава именно в атака тръгнаха литовските хусари, при които служеше и пан Рох, под командването на княз Полубински, голям воин. Аз ги видях, когато отиваха, както те виждам тебе, защото стоях с лауданската хоронгва на възвишението под насипите. Те бяха хиляда и двеста конници, каквито светът не е виждал. Минаха на половин хвърлей покрай нас и ти казвам, че земята се тресеше под тях. Видяхме как бранденбургската пехота започна бързо да забива пиките си в земята, за да се противопостави на първия устрем. Други стреляха с мускети, та пушекът ги закри съвсем. Гледаме: хусарите вече пуснаха конете. Боже, какъв устрем! Втурнаха се в пушека… изчезнаха! Моите войници почнаха да викат: „Ще пробият! Ще пробият!“ За кратко време не се виждаше нищо. Докато нещо загърмя и се вдигна такъв шум, сякаш ковачи удряха с чукове в хиляди ковачници. Погледнахме: Иисусе, света Богородице! Електорските пехотинци вече лежат труп до труп, като ръж, през която е минала буря, а нашите са вече далеко зад тях. Само пряпорците им святкат! Отиват срещу шведите! Удариха върху райтарите — райтарите труп до труп! Удариха втори пехотен полк — труп до труп! Заехтя, оръдията гърмят… виждаме нашите, когато вятърът издуха пушека. Разбиват шведската пехота… Всичко се пръска, всичко се събаря, бяга на две страни, те вървят сякаш по улица… още малко и ще минат през цялата армия!… Ще се сблъскат с полка конна гвардия, всред който стои Карл… и гвардията сякаш бе пръсната от вихър!…